Често неделните евангелски четива се запечатват в съзнанието ми за дълго. Така стана с текста от преди две седмици – разказът за богатия улов на риба. Драматичният епизод започва с една спокойна картина – Иисус стоял на брега на Генисаретското езеро, народът се притискал към Него, за да слуша словото Му, наблизо имало два кораба - това са всъщност големи лодки; рибарите излезли от тях и плавели мрежите си, приготвяли ги за следващия риболов. Цяла нощ Симон и неговите другари били в морето, мъчили са се да уловят риба, но не успели нищо да хванат. Иисус идва при Симон, качва се на лодката му, помолва го да я отдалечи малко от брега, за да може да продължи да поучава народа. И когато свършва да проповядва, Той казва на Симон да отплава към дълбокото и да хвърли мрежите си за ловитба. Симон се подчинява, но с неудоволствие, защото цяла нощ са били в открито море, именно нощем рибата излиза към повърхността на водата, а денем отива почти на дъното, затова никой не лови риба през деня. Нали това е занаятът му, знае от дългогодишен опит, че след като през нощта не са уловили нищо, вероятността да уловят през деня е нищожна. Но се подчинява някак пряко волята си, неохотно и отплава към дълбокото. И хващат толкова много риба, че мрежата им се раздираше и извикват другарите си на другия кораб да им дойдат на помощ и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат.
И реакцията на Симон е толкова парадоксална, че прави този епизод не обикновена история, а поразителен евангелски разказ и именно този вид реакции ни убеждават в божествената му истинност. Симон не започва да се радва на богатия улов, не мисли, че ще спечели много от него, не. Той не само не се зарадва, а се ужасява от преизобилната, неестествена ловитба на риби, пада на колене пред Иисус и казва: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.
Какво ужасяване от себе си, какво отчаяние пред лицето на Господ от собствената си греховна немощ. С този стон Симон сякаш изтръгва сърцето си и го поднася пред Иисус и казва: виж, виж какъв съм, Господи, виж какво представлявам, сквернота и развала, здраво място няма по мене, не мога да понеса присъствието Ти, Господи, иди си от мене, моля Те, освободи ме, аз съм грешен и недостоен човек и в собствената си греховност и окаяност не мога дори да вдигна поглед към Тебе. В един миг осъзнах кой съм – след изнурителния труд цяла нощ мрежите ми бяха празни, защото съм грешен човек, но по-добре да си остана с празни мрежи, полугладен, измъчен, да хвърлям мрежите и да ги вадя без улов, но не съм готов, нямам сили, нямам дръзновение да посрещна това чудо. Страшно е, когато Божията праведност и Божията сила се изправят срещу мене, грешния и немощния. Все едно да вляза в огън - ще бъда изгорен, изпепелен.
Възклицанието му означава още: тежък, убог е животът ни, но ние сме свикнали да живеем така, привикнали сме с нашата убогост, с празните мрежи, с празните стомаси, не знаем какво ще стане, ако Божието величие се изправи пред нас, страх ни е от тази неизвестност. Означава още: щом дори рибата Те слуша, Господи, значи Ти виждаш и вътре в душата ми, а там е грях и греховен мрак, ще ме погубиш, по-добре си иди от мене, ще си остана в убогата си тъма, но няма да съм застрашен, ще си живея както си зная, както съм свикнал, но все някак ще преживея, а иначе как ще посрещна промяната? Не зная какво ще ми донесе тя, пред каква неизвестност ще се изправя.
Господ е показал пред генисаретските рибари само малка част от Своето величие и могъщество, но Симон не може да предположи, че Той освен велик и всемогъщ, е също така и благ, и милостив, че е дошъл при нас на земята не за да ни съди, а да сподели човешката ни окаяност, да ни изведе от мрака и убогостта. Господ се е качил на рибарската лодка на Симон не за да го уплаши, а да му вдъхне увереност и дръзновение. Казва му: Не бой се, отсега ще ловиш човеци! И с богатия улов му показва, че когато Му стане съработник и поеме по трудния апостолски път, и неговият улов ще бъде така изобилен.
И жителите на Гадаринската страна молят Иисус да си отиде от тях. Той прогонва бесовете от двамата техни подивели съграждани, бесовете влизат в свините и цялото стадо се издавя в морето. Извършва пред тях чудо, подобно на чудото с улова, но гадаринците не само не се съкрушават, не само не изпадат в потрес, не само не извръщат взор навътре, не само не виждат своята греховност, а най-пресметливо, сметкаджийски, хладнокръвно помолват Иисус да си отиде от тях, да не се намесва в живота им, да не нарушава рутината, да не променя статуквото, да не спира обичайния ход на всекидневието им. Да, Той е Господ, но те си имат по-важни работи от Него: да се грижат за свините, за прехраната, за семействата си. Няма нужда заради изцелението на двамата бесновати техни съграждани да се издавя цяло стадо свини. Няма нужда бесовете да се прогонват, те са свикнали с тях, намерили са начин съвместно да съжителстват. Нямат нужда от чудеса. Чудесата само ще им напакостят. Те са доволни от съществуването си такова, каквото е, свикнали са с него, харесват го. Господ само ще преобърне въведения ред, ще спре обичайния ход и кой знае какво ще се случи тогава. Не, нямат нужда от това, нека Господ си тръгне, нека напусне пределите им.
Цял град излезе да посрещне Иисуса и като Го видяха, молеха Го да си отиде от пределите им. И Христос ги напуска.
Ужасът на Симон преобръща душата му, прави го апостол, прави го Петър, прави го Камък. От този ужас се раждат ловци на човеци. Заради този ужас ние се спасяваме.
Страхът на гадаринците от нарушаване на статуквото предава Христос на разпятие.
Иисус напуска гадаринците завинаги и остава с Петър завинаги.
