Няма тайна по-голяма от това как омразата пуска корен в човешкото сърце. Защо Каин убива брат си Авел и човешкият род тръгва с кръвопролитие? Защо огорчението от успеха на Авел, заради това, че даровете му са приети по-благосклонно от Бога, се разразява в братоубийство? И защо още „първият град”, сиреч наченките на самата земна цивилизация, е дамгосан със „знака на Каин” (Бит. 4:1-16)? Знак, който всички по-сетнешни поколения носят на челата си, не само защото са се смесили с „Каиновото семе”, а и заради непрестанно избуяващата омраза, заради насилието и кръвопролитията, задали коловоза на човешката история.
Все питания, чийто отговор не ни е съдено да узнаем. Така е, защото е така – казват мнозина, свивайки рамене. Светът в зло лежи, в долината на смъртната сянка, а човек за човека е не брат, ами вълк. Не го ли потвърждава ходът на самата история? Не е ли това причината – дори необмислено, както настоява псалмопевецът – да твърдим, че „всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2)?
Нали цялата тази алчност и корист е причината да се изправят едни срещу други човешки същества, да се пролеят реки от кръв, да се стигне и до религиозни войни, противопоставили не само друговерци, но и единоверци въпреки общото благовестие и принципите, които всъщност те отстояват.
За да го проумеем, трябва да навлезем в нощта на времето, там, където винаги има опасност мракът да ни обгърне и похити.
И все пак, не можем да спрем да се питаме.
Как да не се питаме например, що за омраза е била потребна, та да се реши едно 19-годишно момче, родено във Франция (било то и мюсюлманин с други етнически корени), да заколи 86-годишен свещеник насред църква? Много се писа за това, писах и аз, и все пак нещо отново и отново ме кара да се връщам към тази безумна жестокост. Включително заради детайлите, които прибавят нови и все по-нови нюанси към трагедията. Като например този: през 2000 г. католическата общност в Сен Етиен дю Рувре решава да подари на новодошлите мюсюлмани парцел, който е нейна собственост, та да имат и те свой молитвен дом (джамия). Убитият отец Жак е в основата на тази протегната ръка и заедно с местния имам основава интер-конфесионален комитет за разбирателство. За чест на въпросния имам трябва да кажем, че тези дни той отказа да погребе убиеца с думите, че не иска да скверни това място с човек, сторил подобен грях, като призова близките му да го погребат другаде. А тази неделя мюсюлмани присъстваха на християнска литургия в знак, че вярата е нещо различно от фанатизма.
В същото време католическото издание „Ла Ви” публикува разказа на трите монахини, станали неволни свидетели на убийството. От него кошмарът придобива още по-конкретни очертания: след като отнема живота на отец Жак, единият терорист пита, защо европейците мразят арабите, а после с тежест заявява, че „християните са еретици”. И започва богословски спор с монахините – дали Иисус е Богочовек (според него е само пророк); защо християните не разбирали мъдростта на Корана, тъй като не знаели що е Мир (след което се минава към бомбардировките в Сирия и Ирак). Накрая вторият терорист неочаквано се усмихва на монахините, любезно подава бастуна на едната, сетне двамата съучастници се отправят към изхода на храма, където ги чакат куршумите на полицията.
Бихме могли да кажем, че има нещо налудничаво в този мизансцен на смъртта, ако не беше полъхът на Злото – с тази омраза към „еретиците”, с фанатичната жажда за смърт, за отнемането на живота на напълно невинни хора, от които „твоята общност” е видяла добро. Пак повтарям, отец Жак Амел е направил всичко възможно, за да има джамия в това предградие на Руан, наброяващо 26 000 жители, а една от монахините, взета за заложник в църквата, независимо от преклонната си възраст, е била активен участник в инициатива за раздаване на дрехи в проблемните квартали, от която единият от убийците изглежда се е възползвал като дете. И въпреки това той вдига ножа и отнема живота на престарелия свещеник, от когото той и неговите събратя са видели само добро. Злото винаги се чувства унизено и уязвено от стореното добро – това е нещо, което не би трябвало да забравяме.
***
Тази „тайна на злото” не ми дава покой и покрай отзвука от текста на Теодора Димова „Еретик или мъченик?”, който сериозно разбуни духовете, та дори Св. Синод в експресен порядък реагира на липсата си на позиция относно екзекуцията на отец Жак Амел. Така поне стана ясно, че „българският патриарх Неофит и Светият Синод на БПЦ винаги са откликвали със съчувствие и съпричастност по повод на бедствия и терористични актове, при които са загивали невинни хора от различна националност, вероизповедание, обществено положение и убеждения". Както и „в много други случаи, когато жертви на насилие са ставали стотици невинни хора, независимо от тяхната религиозна вяра и културна принадлежност”. И ако не е имало нарочна декларация, „това обстоятелство съвсем не означава, че като християни не страдаме и не се молим за всяка душа, която скърби и страда тук на земята, и за всеки човек, чийто живот е отнет по насилствен начин и си е отишъл преждевременно от този свят.”
Признавам, тези редове внасят успокоение в сърцата. Приемам, че Св. Синод призовава православните християни в България да скърбят за убития отец Жак Амел в израз на човешка съпричастност и братолюбие, а онези, които продължават да пишат гадости из социалните мрежи и по форумите, назовавайки себе си „зилоти”, сами се зачеркват от Божия народ. Защото никой и нищо не им дава правото да реагират по този начин, да заемат позицията на самовластни съдници, доколкото е редно, следвайки евангелската заповед, първо да съзрат гредата в собственото си око, преди да се взират в чуждото.
И все пак, признавам, че у мене, дори след прочита на това „изявление” по повод „частната позиция” на Теодора Димова, изникнаха и други въпроси. Щом скърбим за жестоката смърт на един наш събрат-християнин, какъвто е отец Жак Амел, какво накара Св. Синод да бойкотира Великия и свят събор в Крит и да отваря дълбока рана в тялото на православното единство, само и само, за да не сложи подпис под документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят” (отнасящ се до събратя-християни като отец Жак Амел)? Очевидно такъв „християнски свят” има (изхождайки от цитираното по-горе изявление). И какво толкова страшно тогава има в окончателния вариант на параграф 6 от този документ, където се казва: „Единството, което Църквата притежава по онтологичната си природа, не може да бъде нарушено. Въпреки това Православната църква признава историческите наименования на другите, ненамиращи се в общение с нея инославни църкви и конфесии, и вярва, че отношенията с тях трябва да се изграждат върху обективно изясняване на еклезиологическата тематика…”. Тоест, накратко, както се заявява по-долу, в параграф 8: „трябва да има диалог с другите християни”. Ни повече, ни по-малко.
Простете, но нали това е и смисълът на цитираното по-горе Изявление на Св. Синод?
За какво тогава бяха всички тези отивания и връщания на нашите йерарси, приказки за опазване на чистотата на Православието от самото него, които пък породиха вълната от зилотство с цялата тази злост и омраза? Независимо, че русенският митрополит Наум в изрична декларация призова вярващите към максимална „сдържаност” преди Св. Синод да обсъди документите на Събора (декларация, която още не е качена на сайта на Българската патриаршия!).
А пак повтарям - всичко се свежда до няколко прости и самооочевидни неща:
Първо, наличието и на други християни, освен тези в лоното на Православието (кой здравомислещ човек може да отрече този исторически факт?).
Второ, от последното изявление на Св. Синод става ясно, че отец Жак Амел е свещеник. А няма свещеник без Църква (имам предвид не храма, а евхаристийната общност и епископската катедра). Коя е обаче Църквата на отец Жак Амел, така и не става ясно от последното Изявление на Св. Синод (може би защото упоменаването на Католическата църква ще вдигне на крак зилотите).
И още нещо. В предпоследния параграф на Изявлението се споменава и „за отвлечените в Алепо двама йерарси на Антиохийската патриаршия и Сиро-яковитската църква. Значи признава се за съществуването и на дохалкидонските, тоест монофизитски църкви (каквато е споменатата Сиро-яковитска църква, наричаща себе си Сирийска православна църква). Ако е така, Ваши Високопреосвещенства, които гласувахте да не отидете на Събора в Крит, пак ви питам, за какво беше всичко това?
Нали целта на подобен общоправославен документ беше да има обща позиция и яснота тъкмо по тези въпроси, та споровете веднъж да секнат. А не това да става само в изключителни случаи, пред лицето на смъртта и при ужасяваща трагедия като убийството на отец Жак. Или принципът е: „мъртвият не ни е вече враг”, а живите - те, живите, могат да почакат…
Християнска и братска, плод на любовта ли е една подобна позиция? Не сме ли по този начин в позицията на по-големия син от притчата за блудния син, дето останал до Отца си, но така и не влязъл в Неговата радост…
И като пак се връщам към днешната православна съпричастност с убития отец Жак, се сещам за една случка, която преди време ме потресе. Веднъж бях поканен за участие в едно телевизионно предаване. Преди мене трябваше да говорят двама свещеници – православен и католически. Видях как в коридора католическият свещеник – отец Паоло от Белене – протяга ръка на своя православен събрат (чието име и епархия ще спестя), който обаче му обърна гръб. Настъпи неловко мълчание. А след малко се чу репликата: „С еретици не се ръкувам”.
Отец Паоло е радушен човек, от десетина години е енорийски свещеник в Белене, един изцяло католически град, където всички го обичат. България е неговата втора родина, прекрасно говори езика ни, създал е музей на жертвите от комунизма в двора на църквата си (със снимки и биографии на православните свещеници и монаси, минали през преизподнята, на католическите духовници, на протестантските пастори). Това е човекът, направил най-много, за да се превърне Белене в „място на паметта” – организира конференции, посещения на остров Персин, иска да изгради мемориал.
Всички, станали свидетели на това „братолюбие”, не знаехме къде да гледаме. Спомням си само как чух отец Паоло да казва следното: „Аз всеки ден ходя в затвора и подавам ръка на убийци и престъпници. Вие не ме познавате. Може и да принадлежим към различни Църкви и да не сме в общение, но аз съм човешко същество като вас. И като такъв съм създаден по Божи образ и подобие. Това никой никому не може да отрече”. Не си спомням какво отговори и отговори ли въобще нещо неговият православен събрат, който упорито гледаше в земята. Но съм убеден, че приемането на един общоправославен документ за “останалия християнски свят”, ако не друго, поне ще спести някой подобен срам.
Преди време проф. Калин Янакиев използва една метафора, която тук ми се иска да повторя.
Ние не знаем докъде стигат стените, които ни отделят от другите (и от останалите християни). Ала трябва да сме убедени в едно – те не тръгват от сърцата ни.
И в това, според мене, е разликата между любовта и омразата.
