Иракските християни масово бягат в Сирия
Свободата и демокрацията в Близкия изток отдавна не са изключение. Миналия декември в Ирак се произведоха демократични избори. В Сирия обаче народът все още подвластен на една диктатура, държавата – на една партия и на надничащата зад всеки ъгъл полиция. Защо тогава иракчаните Евтисам и Емад са избягали точно в тази държава? Защо са заменили току-що извоюваната си демократична свобода срещу потисничество и държавна опека? Въпросът, защо изборът им пада точно върху Сирия, наистина има нужда от отговор, тъй като това не са отделни случаи. От началото на войната в Ирак до сега в Сирия са избягали половин милион иракчани. Мнозина от тях са християни.
Ебтисам и Емад са намерили подслон в манастир в един от кварталите на столицата Дамаск. След вечерната молитва в преддверието на храма двамата се срещат с други избягали в Сирия иракчани. „Какво ги е накарало да дойдат тук?“. „В Ирак нямаме сигурност“, казва петдесет и две годишната Ебтисам. Ужасите започнали през 2004 г., когато в Ирак горели християнски църкви. После пък стреляли срещу зет ѝ – само защото работел за американците. На съседната улица подпалили магазина за алкохолни напитки, собственост на нейни приятели. В училище децата на Ебтисам били наричани кучи-синове. Самата тя слагала на улицата винаги фередже, за да не я нападнат. „Това беше шок за нас, защото докато управляваше Саддам беше все едно, дали си християнин или мюсюлманин“, казва Ебтисам.
В Сирия живеят само десет процента християни, но пък столицата Дамаск е пълна с църкви. В стария град има всякакви християнски храмове, разположени недалеч един от друг: гръцки източноправославен, гръкокатолически (т. е. униатски – бел. ред.), маронитски, сирийски източноправославен и арменски. Между тях са разпръснати ресторанти, магазини за алкохол, фризьори. Над тази религиозна мозайка се е разпрострял от 1963 г. насам режимът на лявата партия БААС, която проповядва разделението на религията от държавата.
Един доста любопитен момент: лостовете на властта са в ръцете на така наречените алевити – мюсюлманска секта със светски мироглед. Те обаче подпомагат без каквито и да е притеснения радикалната ислямска шиитска партия „Хизбула“ в Ливан и ислямистката палестинска партия „Хамас“. В същото време сирийските алевити преследват мюсюлманските си братя в собствената си страна, като заповядват да бъдат изтезавани политически активни кюрди, хвърляйки ги в затворите.
Срещу християните обаче сирийският режим няма нищо против, стига те да не му се противопоставят.
Сирия изживява тежка икономическа криза. От 80-те години насам доходът на глава от населението не е нараснал. „Ние сме допълнителна тежест за сирийците – казва иракчанката Ебтисам, и добавя: „Истинско чудо е, че ни приеха безропотно“. Само че докога ще продължи търпението на сирийците? Колкото по-лошо става положението в родината им, толкова повече иракчани ще я напускат в посока Сирия. Иракчаните обаче получават само ограничено право на престой.
В подкрепа на идващите от Ирак са комитетът за бежанците към ООН и сирийските църкви, които се ползват с авторитет и се смятат за неприкосновени. В Сирия, в която властва една диктатура, няма битка между религиите, както в свободен Ирак. Дали това не се дължи на авторитарната система? Не. По-скоро – на рутината на мирното съвместно съществуване.
Толерантността, казва духовник в една от християнските църкви, не е даденост нито при диктатурата, нито при демокрацията. Толерантността не идва със свободата. Тя бива бавно и мъчително осъзнавана и респектът към другите е част от нея. До миналата година сирийският духовник обяснявал толерантността с примери от християнска Европа. Откакто обаче в името на свободата в Европа се публикуват карикатури, обиждащи мюсюлманите, християнският проповедник търси други примери, за да обясни, какво означава толерантността.
