Един скъп на сърцето ми човек наскоро ми каза по телефона: чета колонките ти внимателно, прочетох последния ти текст за онзи евангелски баща, чийто син бил болен и който казал на Иисус: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”, прочетох и думите ти за „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”, но така и не успях да разбера смисъла им. Много хора питах, много хора са ми го обяснявали, но смисълът на това блаженство така и си остава скрит за мен.
Отговорих объркано, че да, трудно е за разбиране. Още по-объркано продължих, че от една страна е много трудно, от друга – няма по-лесно. Че самата аз дълго време също не можех да го проумея. Проумявах го само донякъде, проумявах го без сърцето си, по някакъв логически път, който само след няколко минути напълно забравях, напълно изчезваше.
Но как не разбираш! продължавах в телефонната слушалка, по средата на улицата, говорех на висок глас, за да надвикам шума наоколо, ние сме нищо без Бога и нищо не можем да направим, ако с нас не е Бог, ето заради съзнанието за тази нищета сме блажени. Давах си сметка, че съм запречила и без това тесния тротоар, че хората ме заобикалят с учудено повдигнати вежди, че наистина говоря прекалено високо и то за неща, за които обикновено не се говори, още по-малко по телефон, още по-малко на улицата, още по-малко с толкова приповдигнат и изнесен глас.
Да, да, добре, добре, явно аз така или иначе никога няма да го разбера, но както и да е, отвърна скъпият на сърцето ми човек и после разговорът тръгна в друга посока, а в мен остана горчивината, че не успявам и не успявам да споделя онова, което зная и усещам.
И продължих наум. И продължавам наум да разговарям с този скъп за мен човек, казвам му: виж сега, ако си успял в живота, ако имаш образование и хубава работа, ако си станал добър специалист и хората те уважават, ако имаш семейство, ако си отгледал прекрасни деца, ако си материално задоволен, ако си духовно удовлетворен, ако дори целият свят е в краката ти – ще бъдеш ли щастлив?
Може би да.
Но това достатъчно ли ще е? Ще придаде ли смисъл на живота ти?
Сигурно не.
Ще приемеш ли, ще смяташ ли за себе си, че наистина си нещо безценно, нещо от изключителна важност за света, нещо неповторимо? Ще имаш ли в собствените си очи такава абсолютна, така да се каже, стойност?
Не, няма да имаш. И това е смисълът на първото блаженство. Че сме нищо без Бог. На църковнославянски език е казано нищии духом, не бедните духом, а нищите духом. Когато днес кажем нищ, се появяват асоциации с нищо, нищета, унищожение, нищожество. Може би именно през тях се доближаваме до смисъла на нищии духом. Нищ е да осъзнаеш своята нищета. Да съзнаваш, че каквото и да имаш, каквото и да си постигнал, каквото и да си придобил, е нищо, защото е обидно временно, унизително нетрайно. И този закон е еднакво неумолим и за най-силните, и за най-богатите, и за най-влиятелните. И да живееш с тази нищета не само от време на време, а през всеки ден, през всеки час от живота си, да заспиваш и да се събуждаш със съзнанието за тази нищета.
Защото тази нищета означава, че ти липсва Бог. Означава, че копнееш за Него, че Му казваш ежеминутно – помогни ми, Господи, помилвай ме.
А когато си вкопчен в „успехите”, „кариерата”, „славата”, „постиженията” – ти се чувстваш успял, доволен, удовлетворен, велик…, чувстваш се всичко, само не и нищ. Чувстваш се привързан към успеха, кариерата, славата, постиженията, свързан, закотвен, зависим от тях. Ти трябва да се съобразяваш с тях, трябва да ги обслужваш и напълно изгубваш свободата си. И колкото повече ги обслужваш, толкова повече те нарастват, набъбват. И толкова повече нараства и набъбва твоето чувство за собствена значимост, за собствено достойнство. И толкова повече се отдалечаваш от онази нищета. И от свободата си.
Загледай се в паметника на патриарх Евтимий, когато минаваш оттам. И ще разбереш какво ти казвам през тази изключителна фигура.
Защото блаженството е различно от щастието. Пределът на щастието е до смъртта, а блаженството е нещо, което се простира във вечността. Блаженството е в този слабичък човек с издигнатия в ръката кръст на кръстовището на „Васил Левски” и „Граф Игнатиев”, с избелялото и прокъсано расо, изстрадал, омаломощен, с разкъсано от болка сърце, който върви през вековете и пази, и благославя, и иска да прибере в кошарата убогия си, наранен, кървящ народ.
На нищите духом е обещано небесното царство. Не земно царство, не благата на земните царства, а небесното царство.
Земното трудно проумява небесното, защото то е негова противоположност. Небесното, погледнато през очите на земното, изглежда дори безумство. „Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо” (1 Кор. 1:27-28).
Да, парадоксално е – как онова, що е нещо на този свят, може да разбере, че ще бъде съсипано от това, що е нищо! Светът сам ни предлага хиляди примери, че всичко в него, което изглежда, че е нещо, всъщност е нищо, но можем да прозрем това тогава, когато станем нищи духом.
Нали едва когато паднем в ямата, започваме да викаме за помощ.
Нали едва когато осъзнаем, че нищо не сме, започваме да търсим Бога, да просим от Бога.
Това нищо апостол Павел е нарекъл глинени съдове (2 Кор. 4:7). Това сме ние – нищи духом, глинени съдове.
