Дъбравата Мамре, говори се, все още съществува. Мамврийският дъб е на палестинска територия и е една от забележителностите, които поклонниците на Светите земи посещават. Ако военното положение го позволява – рейсовете с туристи прекосяват границата и навлизат на около 50 километра навътре в Палестина. Днес това е един огромен изсъхнал дънер с диаметър около десет метра, ограден с метална ограда. В долната му част се показва едно малко жилаво клонче, млада издънка, от която израстват листа.
Та под този дъб се е състояла срещата между Авраам и Господ. Авраам стоял пред шатрата си в дневната жега, когато вдигнал поглед и видял пред себе си трима мъже. Веднага разпознал, че това е Господ. Обърнал се и към тримата едновременно с „Господарю”. „Господарю, казал им Авраам, ако съм намерил благоговение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб”. И започнал да се приготвя да ги нагости, заръчал на Сарра да опече питки от най-хубавото брашно, отишъл при стадото, избрал младо теле и го дал на слугата да го сготви, взел масло и мляко и ги сложил пред тримата мъже.
„Тогава го попитаха: де е жена ти Сарра? Той отговори: тук, в шатрата. И един от тях рече: Аз пак ще дойда при тебе догодина по това време, и жена ти Сарра ще има син… Сара се засмя в себе си и рече: аз ли ще имам тази утеха, след като остарях? Па и господарят ми е стар” (Бит. 18:9-12).
Центърът на диалога между тримата мъже и Авраам е това засмиване на Сарра. Това засмиване означава невярване на думите им. Сарра не само че не е разпознала, че тези тримата са Господ, тя не само се е усъмнила в предсказанието им, но тя дори се е присмяла на него. Колко драматичен и старозаветен е този Саррин вътрешен скепсис, особено ако го сравним с реакцията на девицата Мариам, когато Гавраил й съобщава, че ще зачене и ще роди Син. Мариам по детински спонтанно, с цялата преданост на сърцето си възкликва: „Нека ми бъде по думата ти!”.
Ако премахнем времето между остарялата Сарра и девицата Мариам, ако ги поставим една до друга пред взора си – ще видим Преображението.
От изпълненото с горчивина неверие до радостното отдаване на Божията воля.
У Бога няма да остане безсилна ни една дума. Има ли нещо мъчно за Господа?
От това изпълнено с горчивина и неверие, и скептичност засмиване на Сарра до сърцераздирателно обърканото състояние на апостол Петър на планината Тавор, когато вижда своя Учител преобразен и спонтанно възкликва: „Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника”. Колко нелепо, колко абсурдно биха могли да прозвучат думите му за трите сенника в най-мистичния миг на планината Тавор...
Но абсурдният въпрос на светия апостол ли е по-важен или неистовото възклицание, което се крие зад този въпрос и което всички по някакъв начин усещаме: да бъда с вас, Господи, да ви слугувам, да съм ви в услуга, да направя нещо за вас, да ви облекча, да ви направя сянка, да ви бъде по-добре, да съм ви от полза, макар и най-малка?
В нелепото Петрово предложение се крие и все още дълбокото неразбиране на обещанието на Иисус, думите Му, казани преди преображението – „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина човечески да иде в царството Си”. Виждането все още не дава обяснение, виждането все още не води до разбиране, разбирането не идва автоматично с виждането, не настъпва моментално с виждането.
Необходимо е в него самия, в нас самите да се случи преображението. В това вътрешно преображение е и дълбоката разлика между Сарра и Мариам. Във вътрешното преображение е разликата между двата завета. Без това преображение на нашите лица е изобразена скептичната усмивка на Сарра.
Но историята не свършва с нелепото предложение за сенниците. След това предложение, докато още Петър говори, светъл облак засенява трите преобразени тела и из облака се чува Божият глас, който свидетелства за Своя възлюбен Син. От Божия глас учениците паднали ничком и твърде много се уплашили. В тази уплаха също е Старият Завет, Адамовият страх след непослушанието, криенето на „Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета”.
Изцелението на човека от този страх настъпва в следващия момент, когато „Иисус като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се!”. В това нежно докосване на Иисус става нашето преображение. Това нежно и лично докосване на Иисус е духът на Неговия Нов Завет с всеки един от нас. С това лично докосване на Божия Син от нашите лица се изличава скептичната усмивка на Сарра и разбираме Божия глас от облака и разпознаваме тримата пътници, гостували на Авраам, нашите сърца също като Авраамовото сърце се разтварят гостоприемно за тях. Така настъпва преображението вътре в самите нас.
Без преображение вътре в самите нас празникът Преображение си остава на онова битово ниво, когато времето се преобразявало, лятото вече си отивало. А то лятото тази година така и не дойде.
