Двери БГ ще ви запознае с отзивите на православни християни от различни страни за провелата се среща на предстоятелите на православните автокефални църкви във Фенер, Истанбул. Какви са оценките и очакванията на хората, от какво се опасяват и на какво се надяват? Първото мнение е на гръцкия професор от Солунския богословски факултет Петрос Василиадис.
На 9 март, Неделя на православието и на св. 40 мъченици, в катедрата на първопрестолната източна вселенска Христова църква, завърши срещата на предстоятелите на светите автокефални православни църкви. Едно върхово събитие, може би най-значимото през последните десетилетия от началото през 1992 г., което за съжаление беше почти напълно игнорирано от новинарските емисии на световните медии.
С посланието по време на архиерейското съслужение urbi et orbi („към всички православни вярващи по земята, към всички братя християни по света и към всички хора с добра воля”) Вселенското православие отправи едно актуално свидетелство пред съвременния свят. Става дума за кратък текст, но съдържащ много съществени послания, в чието съставяне участваха двама от водещите епископи богослови не само в Православната църква, но и в целия християнски свят, а именно архиепископът на Тирана и цяла Албания Анастасий (Янулатос) и на Пергамския митр. Йоан (Зизиулас).
Ако се опитаме да дадем една първа оценка на четиридневната работа (6-9 март) на срещата, трябва да отбележим без съмнение достойната инициатива на Вселенския патриарх Вартоломей и начинът, по който ръководи съвещанието, преодолявайки очевидните трудности. Но също така признание заслужава и приносът на Московския патр. Кирил, както и на останалите предстоятели, които взеха участвие, както и придружаващите ги архиереи, които представяха поместните синоди на своите църкви.
Тук искаме да подчертаем нещо, което без съмнение няма да убегне от вниманието на неправославните наблюдатели на това значимо събитие: пълната липса, дори в качеството на съветници, на клирици от низшите степени (нека си спомним за стимулиращото присъствие на един дякон на Първия вселенски събор – Атанасий Велики), а да не говорим за крещящата липса на миряните като членове на Христовото тяло, както и на жени – в момент, когато Католическата църква подготвя тяхното революционно активизиране в нейната дейност. Светъл лъч по тази тема, която рано или късно ще занимае и нашата Църква, бе предложението на Кипърския архиепископ в неговата реплика на приветствието на Вселенския патриарх: „Трябва да се занимаем с въпроса за мястото на жените в Църквата ... (и) ... да изследваме сериозно възможността за връщане на института на дяконисите в Църквата”.
Самото послание като слово на „любовта, мира и утешението” още с първите си думи потвърждава факта, че нашата Православна църква като тяло на живия Христос не съществува единствено за себе си, но за света, продължавайки спасителното дело на нейния Глава. Затова в следващите параграфри са включени толкова призиви за трагичното положение в Близкия Изток (и по-специално за Сирия с недвусмислена подкрепа за оттеглилата се от съвещанието Антиохийска патриаршия) и в Африка, както и за Украйна, без да навлиза във вътрешно-църковните проблеми, които разделят православните в региона.
Най-силният момент в текста без съмнение е т. 4, първият същинско богословски анализ, посветен на социалната етика в условията на световната икономическа криза: „Противно на съобразяването със световните идоли на властта, алчността и стремежа към наслаждения ние подчертаваме, че нашето призвание е да преобразяваме света, прилагайки принципите на справедливостта, мира и любовта”. И най-важното, за първи път в официален православен текст от толкова високо ниво не се говори за традиционната духовност, но за библейската magna charta на християнската сотирология, прочутата притча за страшния съд (Мат. 25:31), където човечеството бива съдено не въз основа на религиозните си задължения, но по любовта си към другите.
В следващата т. 5 от посланието става дума за проблемите на индивидуалистичната етика, които изискват от поместните православни общности официално становище спрямо явленията, променящи етичните поведенчески правила в съвременното секуларизирано общество (хомосексуализъм, аборти, сурогатно майчинство и т. н.). Вместо конфронтационния и обвинителен подход предстоятелите избраха по-мек начин за реакция на тези актуални проблеми, към които добавиха и грижата за околната среда, формулирана като насърчение към вярващите: „Подчертаваме безспорната свещеност на човешкия живот от зачатието до естествената смърт. Признаваме брака като съюз на мъж и жена, който отразява съюза на Христос и Неговата Църква. Наша задача е съхраняването на околната среда, бидейки стопани, а не нейни собственици. В този период на светия и велик пост насърчаваме нашия клир и народ да покажат дух на покаяние, да живеят в чистота на сърцето, смирение и прошка, давайки пред обществото свидетелство за вечно валидните наставления на нашия Господ Иисус Христос”.
Удачно в текста на посланието не е пропуснато пророческото слово на Църквата, мисионерската отговорност в православното й разбиране като литургия след литургията (т. 7), както и глобалната и всеобхватна мисия на православието, слагайки акцент върху диалога: междухристиянския, между различните култури и религии (т. 8), възлагайки цялата надежда на Христос (т. 9).
Центърът на посланието е в т. 6, в която освен че се потвърждава единството на православието и неговата вярност към „към принципа на съборността, която е от върховна важност за единството на Църквата”, обявява накрая и свикването на „отдавна очаквания Свят и Велик събор на Православната църква”, който ще се проведе по всяка вероятност в историческия храм „Св. Ирина” в Истанбул през 2016 г. Процедурите и практическите подробности по организацията и работата на този събор бе решено единодушно да са традиционните.
В предишна своя статия се спряхме на традиционното понятие „съгласие” (συναίνεση) като начин за вземане на решенията, но също и на начина на прилагането на този принцип, подчертавайки че „съгласие” (consensus) не е идентично нито с принципа на мнозинството, нито, разбира се, с „единодушието”.
Странно е, че гръцкият превод на посланието говори за приемане на решенията с „единодушие”, т. е. по същество се въвежда възможността за вето – нещо, което е тъжно за православието, в което по предание при трудни ситуации важи действието на познатия принцип „гласът на повечето се зачита” (Първи вселенски събор от Никея, Правило 6), докато английският текст говори за „consensus”. Същото недоразумение се получи и с намесата на Московския патриарх Кирил, който, при все, че в английския текст, който излагаше становището на Св. Синод на неговата поместна църква, се говореше за consensus, в превода, публикуван на официалния им сайт, се говори за „единодушие”.
Ако се осъществи първото (задължително единодушие на всички етапи) съвещанието на предстоятелите би било непоследователно спрямо своето собствено решение, тъй като решението за свикването на Всеправославен събор не бе подписано от Антиохийската църква.
Източник: Amen.gr
