В неделя чухме по новините, че Главното мюфтийство е осъдило проявите на насилие и ксенофобия в последните дни у нас. И е отправило призив към изповядващите исляма – да не се поддават на провокациите и да не отвръщат на злото със зло.
А, това не беше ли от нашата религия?! „Не се противете на злото, а надвивайте злото с добро” е писал апостол Павел, мисля, че беше до коринтяните. Но къде е моята църква, за да припомни това мъдро послание на хората в една страна, доминирана от християни?!
Къде е Православната ни църква, за да научи младите, пращящи от сила здравеняци, веещи трикольори по тъмните улички, кой ни е ближен? Да научи онези, които крещят „България над всичко!” и „Вън чужденците от България!”. Те всички твърдят, че са християни, ненавиждащи исляма и борещи се срещу опита му да доминира в света. Но едва ли са имали търпението поне веднъж да прочетат Библията, в която се кълнат. Ако бяха го направили, щяха да знаят какъв отговор дава Иисус на младежа, питащ Го кой ни е ближен.
Учителят разказва на младия човек притчата за добрия самарянин, който единствен проявява милосърдие към нападнатия от разбойници друговерец. Неговите собствени единоверци го подминават, изплашени или равнодушни – като чужди. Ближен е онзи единственият, който, подтикнат от състрадание, му помага. Къде е нашата православна християнска църква днес, за да заяви категорично на войнстващите ни скинари и прочие патриотари, че в никакъв случай не постъпват като християни, нападайки, обиждайки, мразейки различните; че ближен ти е не онзи, с когото имаш обща кръв, а с когото те свързва милостта? Казал го е Иисус. Пише го в Библията.
А Българската църква го премълчава. Или поне го казва толкова тихо, че го заглушават виковете на омразата. Българският народ имаше голям кредит чрез доброто, сторено преди повече от шест десетилетия на преследваните евреи. Този кредит е почти похарчен в края на осемдесетте (с т. нар. „възродителен процес”) и в началото на новото хилядолетие – все чрез слугинското ни забъркване в насилието към бедстващи „други”. Сега е нашият шанс, помагайки – или просто съчувствайки – на страдащи човешки същества; на наши ближни (в християнския смисъл на тази дума) да направим добро, за да ни отмине поредното зло.
Зная колко фантасмагорично звучат подобни писания днес. Точно защото моята църква не успява да изпрати Светлината до всички или поне до повечето от нас. Да, тя я притежава, но това не е достатъчно…
Пиша тези редове с болка, защото съм от онези, които влизат (в прекия и в преносния смисъл на тази дума) в храма не само по време на празници. Опитвам се да бъда сред неговите чеда, стремящи се да заслужат празника чрез аскезата на молитвата и поста (физически и духовен). Мисля, че съм познала силата на православието. Ето защо сега питам с гняв и любов: Защо моята църква не защити нашите ближни от омразата на невежеството? И нашите души от злото.
Снимка от акцията „Свещи срещу ксенофобията” пред храм „Св. Неделя”
