Ако понятието културно многообразие винаги е включвало някаква форма на ангажираност, днес то направо разпалва страстите. Тероризмът подстрекава действията ни и превръща различията ни в раздори преди да използва тези различия като алиби. За това няма съмнение: не е толкова лесно да възхваляваш "множествената култура", когато виждаш как белгийки са убеждавани от белгийци със северноафрикански произход да извършват самоубийствени атентати.
В центъра на дебатите е Великобритания, която безспорно е по-"многокултурна" от която и да е друга европейска държава. Социологически проучвания показват, че британският народ винаги е подкрепял културното многообразие, дори непосредствено след атентатите от 7 юли. Въпреки това много коментатори не са толкова сигурни в това. Главният редактор на списание "Проспект" Дейвид Гудхарт поставя вечния философски въпрос "кои са подобните ми" и смята, че общество, в което има прекалено голямо многообразие, бързо ще стане нетърпимо. Първият чернокож британски архиепископ Джон Сентаму обвинява културното многообразие, че вреди на английската национална идентичност. От своя страна правителството обяви, че кандидатите за британско гражданство трябва да преминат тест за "британство": паспортът ще се превърне в шофьорска книжка, доказваща, че ще усвоили правилата за национално поведение.
Невъзможно е човек като мен, чието съществуване е било коренно променено от един акт на миграция, да има напълно обективно мнение по този въпрос. През по-голямата част от живота си на писател хвалех потенциала за творчество и обновление, породен от срещата и сблъсъка на култури. Освен това имах още една причина да поддържам тезата си, тъй като полемиката около "Сатанински строфи" изигра решаваща роля за оформянето на "мюсюлманско-британската" ми идентичност и политическите ми приоритети. За мен полемиката около културното многообразие се превърна във вътрешен спор, в личен конфликт. Но не съм единствен. Смесването на културите със своите неразрешими противоречия съществува във всеки от нас. Всички сме културни метиси в претъпканите градове, в които се разнася разнообразна реч. Затова е от основно значение да направим разлика между "многолика култура" и "културно многообразие".
В епохата на интернет и масовата миграция културното многообразие е необратим феномен. Без значение дали ни харесва или не, това е действителността, в която живеем, и мечтата за едностранна култура представлява в най-добрия случай неосъществима, носталгична фантазия, а в най-лошия - смъртоносна заплаха, когато идеалите за чистота (расова, религиозна и културна) се изродят в програми за етническо прочистване, когато индуски фанатици критикуват "недостоверността" на мюсюлманската жилка в индийците или когато ислямски идеолози подтикват младежи да умират в името на "свещената" вяра, която не допуска нито съмнение, нито съчувствие. Чистотата, възведена в система, води до сегрегация и разюзданост.
Но прекалено често културното многообразие се превръща в синоним на културен релативизъм, използван за оправдание на реакционни и потиснически действия, особено спрямо жените. Представата, която Великобритания си бе изградила за мирно съжителство между културите под покровителството на смътно дефинирания "пакс британика", сериозно пострада от атентатите на 7 юли и от разкриването на културното гето, от което те внезапно изникнаха. Що се отнася до социалния модел, проповядващ "един размер за всички", иначе казано пълната асимилация, прилагането му е не само нежелателно, но и невъзможно. Единственият приемлив подход (на който "тестът за британство" е само една пародия) е този, който взима под внимание основните ценности.
В индивидуален план подбирането и смесването на елементи от различни култури не става без известно прецеждане през филтъра на природните ни наклонности. Обществата също трябва да запазят способността си да правят разлика - да отхвърлят или подкрепят някои ценности спрямо други и да настояват те да получат одобрението на всички техни членове. Именно това е големият въпрос на нашето време: как една общност от представители на различни култури решава кои са тези прословути обединяващи ценности и как може да се опита да ги наложи в момента, в който тези ценности влизат в противоречие с традициите и вярванията на някои от гражданите й? Несъмнено ще получим поне начало на отговор, ако поставим въпроса в другата посока: какво дължи едно общество на гражданите си?
Бунтовете във Франция (в края на миналата година - бел. ред.) са ярък пример за това: когато хората имат усещането, че не принадлежат към нацията, отчуждението им лесно преминава в гняв. Всички проблеми, свързани със социална справедливост, расизъм и корупция, трябва да бъдат решени спешно. Ако искаме да изградим разнородно общество на базата на това, което ни обединява, трябва да се изправим пред това, което ни разделя, но без да посягаме на основните свободи. Как може едно общество, дори сред най-толерантните, да се надява на разцвет, ако гражданите му дори не са в състояние да посочат ценното на националността си или ако на въпрос какво е за тях да са французи, индийци или британци, те не могат да дадат ясни отговори?
Невъзможно е човек като мен, чието съществуване е било коренно променено от един акт на миграция, да има напълно обективно мнение по този въпрос. През по-голямата част от живота си на писател хвалех потенциала за творчество и обновление, породен от срещата и сблъсъка на култури. Освен това имах още една причина да поддържам тезата си, тъй като полемиката около "Сатанински строфи" изигра решаваща роля за оформянето на "мюсюлманско-британската" ми идентичност и политическите ми приоритети. За мен полемиката около културното многообразие се превърна във вътрешен спор, в личен конфликт. Но не съм единствен. Смесването на културите със своите неразрешими противоречия съществува във всеки от нас. Всички сме културни метиси в претъпканите градове, в които се разнася разнообразна реч. Затова е от основно значение да направим разлика между "многолика култура" и "културно многообразие".
В епохата на интернет и масовата миграция културното многообразие е необратим феномен. Без значение дали ни харесва или не, това е действителността, в която живеем, и мечтата за едностранна култура представлява в най-добрия случай неосъществима, носталгична фантазия, а в най-лошия - смъртоносна заплаха, когато идеалите за чистота (расова, религиозна и културна) се изродят в програми за етническо прочистване, когато индуски фанатици критикуват "недостоверността" на мюсюлманската жилка в индийците или когато ислямски идеолози подтикват младежи да умират в името на "свещената" вяра, която не допуска нито съмнение, нито съчувствие. Чистотата, възведена в система, води до сегрегация и разюзданост.
Но прекалено често културното многообразие се превръща в синоним на културен релативизъм, използван за оправдание на реакционни и потиснически действия, особено спрямо жените. Представата, която Великобритания си бе изградила за мирно съжителство между културите под покровителството на смътно дефинирания "пакс британика", сериозно пострада от атентатите на 7 юли и от разкриването на културното гето, от което те внезапно изникнаха. Що се отнася до социалния модел, проповядващ "един размер за всички", иначе казано пълната асимилация, прилагането му е не само нежелателно, но и невъзможно. Единственият приемлив подход (на който "тестът за британство" е само една пародия) е този, който взима под внимание основните ценности.
В индивидуален план подбирането и смесването на елементи от различни култури не става без известно прецеждане през филтъра на природните ни наклонности. Обществата също трябва да запазят способността си да правят разлика - да отхвърлят или подкрепят някои ценности спрямо други и да настояват те да получат одобрението на всички техни членове. Именно това е големият въпрос на нашето време: как една общност от представители на различни култури решава кои са тези прословути обединяващи ценности и как може да се опита да ги наложи в момента, в който тези ценности влизат в противоречие с традициите и вярванията на някои от гражданите й? Несъмнено ще получим поне начало на отговор, ако поставим въпроса в другата посока: какво дължи едно общество на гражданите си?
Бунтовете във Франция (в края на миналата година - бел. ред.) са ярък пример за това: когато хората имат усещането, че не принадлежат към нацията, отчуждението им лесно преминава в гняв. Всички проблеми, свързани със социална справедливост, расизъм и корупция, трябва да бъдат решени спешно. Ако искаме да изградим разнородно общество на базата на това, което ни обединява, трябва да се изправим пред това, което ни разделя, но без да посягаме на основните свободи. Как може едно общество, дори сред най-толерантните, да се надява на разцвет, ако гражданите му дори не са в състояние да посочат ценното на националността си или ако на въпрос какво е за тях да са французи, индийци или британци, те не могат да дадат ясни отговори?
* Салман Рушди е писател, автор на "Сатанински строфи". Заради тази книга иранските аятоласи издадоха фетва за смърт срещу индийския писател. Рушди и досега е принуден да се крие от фанатизирани отмъстители
