С архим. Кирил (Говорун), зам.-ректор на Общоцърковната аспирантура и докторантура „Св. Кирил и Методий” към Московска патриаршия, разговаря Златина Иванова. Публикувано в сп. "Християнство и култура", бр. 78.
- През последните две години Цариградската патриаршия сондира мненията на поместните православни църкви за ускоряване на подготовката за провеждането на Великия всеправославен събор. Патриарх Вартоломей смята, че това ще бъде възможно само, ако двете най-спорни теми – за автокефалията и диптисите, бъдат пропуснати и не се включат в дневния ред на събора. Как смятате, ще възприеме ли Руската православна църква подобна позиция като вариант за провеждането на всеправославния събор? Защо според вас тези административни въпроси се оказват най-трудни в отношенията на поместните църкви?
- Въпросите, свързани с организацията на вътрешната структура на Църквата, изглеждат второстепенни в сравнение с мисията на Църквата като такава, като богочовешки организъм, който се храни с живителните сокове на благодатта и спасението. Въпреки това, по един парадоксален начин те се оказват най-важни в програмата на междуправославните диалози и най-трудноразрешими.
Към тях се отнасят автокефалията и диптисите. Неслучайно са включени сред проблемите за разрешаване от Всеправославния събор. Докато православните църкви не постигнат предварително съгласие по тях, едва ли има смисъл да се представят на събора, тъй като съществува много голям риск съборът да не постигне консенсус по тях. Предстоятелите на църквите добре разбират това и именно с това е свързана споменатата позиция на Цариградския патриарх. От друга страна, съборът не може да бъде само парадно мероприятие, свикан само, за да бъде свикан. Той трябва да реши конкретни проблеми на Църквата. Всички вселенски събори на Църквата са решавали едни или други животрептящи проблеми, които е било невъзможно да се решат по друг начин, освен съборно. Именно пред такава дилема – да се проведе съборът просто като парадно мероприятие или да поемат риска съборът да не постигне съгласие по реалните църковни проблеми – се оказаха предстоятелите на църквите. Как ще разрешат тази дилема – аз не знам. Но много би ми се искало, съборът все пак да помоге на Църквата да реши проблемите си, а не да ги задълбочи.
- В Русия, а и в другите традиционно православни страни е много популярна съвременната православна митология за Всеправославния събор – според това мнение осми вселенски събор няма да има и не може да има, тъй като вселенските събори са само седем. И ако такъв събор все пак се състои, той задължително ще бъде лъже-събор. Как бихте отговорили на подобни опасения?
- Безусловно, подобни страхове, свързани с провеждането на Всеправославен събор, нямат нищо общо с православната традиция. Те са антиправославни и свързани с лъжлива есхатология, култивирана във фундаменталистки кръгове. Никъде в православната традиция не се говори, че вселенските събори трябва да бъдат седем. Дори обратно, преп. Максим Изповедник смятал, например, че Латеранският събор от 649 г., осъдил монотелизма, бил вселенски. Някои отци смятали за вселенски събора, свикан по времето на патриарх Фотий през 869-870 г. По този начин в Преданието има основания да се предполага, че вселенските събори са били повече от седем. Църквата провежда вселенски събори точно толкова пъти, колкото смята за необходимо и не се вглежда в цифрите. Поредният номер на събора никога не е бил критерий за признаването на един събор за вселенски. Тези, които смятат, че осмият вселенски събор (ако наистина бъде осми, а не девети или дори десети) ще бъде безблагодатен само, защото е осми, вярват в магията на числата, смятайки ги за по-силни от благодатната природа на Църквата. Това е нехристиянско, езическо възприемане на природата на Църквата.
- Идеологизацията на православието и подчиняването му на националността е вече утвърдена реалност, която дотолкова присъства в нашия живот, че според някои няма смисъл Църквата да противодейства на тези явления, но те трябва да се приемат, а свидетелството на вярата да се съобрази с тях?
- Възприемането на идеологията или националността от мнозина православни християни като част от собствената идентичност без съмнение е проблем. Тук обаче има два различни проблема. Отъждествяването на църковната поместност с границите на националните държави става в периода на формирането на националните държави, на първо място на Балканите в средата на 19 век. После в периода на развитие на модернизма и формирането на обществено-политическите идеологии тези идеологии преминаха и в църковната среда, създавайки вътре в нея допълнителни разделения, които съществуват и досега. Това е преди всичко разделението на условни „консерватори” и „либерали”. Във вида, в който съществува сега, това разделение без съмнение е привнесено от политическия свят и е чуждо на църковното съзнание. Също така за църквите, преживели периода на комунизма, е характерно, че много бивши „комунисти” или „комсомолци” са дошли в Църквата, но не са се избавили докрай от наследството на своите бивши идеологии. И по-конкретно, идеологизацията на Църквата в най-ново време е свързана с дейността именно на тези хора. Аз смятам проблема за идеологизацията на Църквата за по-сериозен, отколкото този с нейната национализация. Рецепцията на националната идентичност от Църквата е форма на реализация на поместността, макар и с крайности. Докато идеологизацията внася в Църквата много по-дълбоки разделения.
- Как оценявате изминалата година – какви бяха най-важните събития и проблеми в живота на Православието и какви са вашите надежди и опасения за бъдещето?
- Православието е традиционно и неговите проблеми също остават „традиционни”. Това е вече споменатото от вас свикване на Всеправославния събор, смесването на привнесените идентичности като националната и идеологическата с християнската, която за членовете на Църквата е най-важната, и други. И през тази година ние ще трябва да търсим решението на тези проблеми. За съжаление мисля, че за една или дори за няколко години те не могат да бъдат решени. Но важно е осмислянето на това, какво означава да бъдеш православен християнин в условията на днешния свят, как да съхраниш верността към Традицията, от една страна, и да не се затваряш в свое гето, от друга. Необходимо е с нова сила да се повдигне въпросът за влиянието на политическите идеологии върху живота на Църквата и нейните членове. Необходимо е със съвместни общоправославни усилия да започнем обсъждането на проблема за фундаментализма в църковна среда. С тези проблеми се сблъскват всички православни църкви, но засега поотделно. Списъкът на задачите за бъдещето може да продължи. Църквата има отговори на всички тези въпроси. Тези отговори трябва да бъдат дадени и доведени до съзнанието на всички членове на Църквата.
***
Архим. Кирил (Говорун) е зам.-председател на Общоцърковната аспирантура към Московска патриаршия. Бил е председател на Отдела за външноцърковни връзки на Украинската православна църква, зам.-председател на Учебния комитет на РПЦ и член на Междусъборното присъствие на Московска патриаршия. Завършил е богословие в Киев и Атина, защитава докторска дисертация в университета Дърам, Англия, на тема „Богословските спорове през седми век за действията и волите в Христос”. Член е на комисията „Вяра и църковно устройство” към ССЦ.
