Журналистите от радио "Дарик" се връщат 20 години назад, за да открият началото на края на разкола в разговор с двама от главните действащи лица в преодоляването на разделението в БПЦ: проф. Иван Желев, тогава директор на Дирекция "Вероизповедания", и Борислав Цеков, тогава депутат от НДСВ.
Иван Желев: Законът от 2002-ра даде основата да се сложи край на разкола
- Първо може би да припомним как се случи разколът, защото неговата история е 20-годишна.
- Да, наистина изминаха 20 години, дори малко повече. Разколът започна веднага след промените и неслучайно с всички други промени, които ставаха в обществото, със смяната на ръководствата в национални институции, естествено, и в политиката, но и в армията, полицията, съда, дойде ред и на вероизповеданията. И се видя, че при подбудата на определени политици бяха правени тайни срещи на знакови места и така нататък. Намериха се духовници, които се поддадоха на тези внушения - да се направи уж промяна към по-добро, а всъщност целта беше един преврат да се направи. Още повече че за тази промяна не бяха подбрани най-чистите, най-неопетнените или хора, които са били гонени при комунистическия режим, а бяха подбрани тъкмо най-добрите сътрудници на предишния режим, вероятно може би защото те са могли да бъдат притискани в онези първи години, когато не се знаеше накъде ще тръгнат нещата. И също така се използва желанието и на хора в Църквата, пък и на хора извън Църквата, защото обществото е много пъстро у нас, желанието им наистина да се получи промяна, да се подобрят нещата. И тази маса от хора, които желаеха искрено някаква промяна, всъщност беше манипулирана, за да станат те викачи, да станат масата в различни прояви. За съжаление нещата не протекоха нито прилично, нито цивилизовано, имаше много странни сцени, намеса на държавата съвсем определено с различни актове на тогавашната дирекция по вероизповеданията и нейния председател Методи Спасов - мисля, че е покойник вече, Бог да го прости. Той беше лицето, а вероятно други политически фактори стояха на дъното на тази акция. Беше назначен парадоксално и неприемливо нов синод, с хора угодни. Там влезе и един духовник и бивш народен представител Христофор Събев и така нататък. Занизаха се едни събития, които наистина водеха до отвращение много хора, които желаят да имат работеща Църква, защото се видя, че на практика се гонят други цели, а не църковни, религиозни.
- Всъщност миряните, свещениците или политиците имаха вина за случилото се?
- Аз мисля, че трябва да се подели вината солидарно между трите категории, които изброихте. Политиците си търсеха своите политически цели. Миряните бяха употребени, както много често и в политически акции гражданите бяха просто употребени. А пък духовниците - при тях беше много странно. Някои от тях явно бяха наплашени, защото имаше хора, които се бяха подписали за някакви промени, които трябваше да започнат със свалянето на патриарха и на синода и учредяването на ново ръководство. След това се оттеглиха. Така че липсата на доблест у някои свещеници, стремежът да си запазят кожата у други или пък желанието те в това мътно време да излязат начело на Църквата, защо не някой и патриарх да стане, както стана по-късно един. Всичко това се натрупа. Не е еднозначен този акт. Той може да бъде гледан от различни места, но с две думи не трябва непременно да сатанизираме хората, които направиха разкола. У едни от тях е било искреното желание, а други просто гледаха да се възползват.
- В началото казахте „тези хора бяха употребени". От кого и защо, с какви цели?
- Ако говорим за миряните, за народа, те просто трябваше да са масовката. Никой не се интересуваше от искрените им желания за промяна, просто политиците искаха да кажат: „Ето, ние правим промяна и в Църквата". Определени политически среди, разбира се. А пък някои църковници бяха заинтересовани те да излязат напред за сметка на други.
- Как ви изглеждат с днешна дата събитията от тогава?
- Онези събития изглеждат като нещо, за което всички трябва да съжаляваме. И тези, които историята заклейми като авантюристи, но и всички онези вярващи, независимо дали по някакъв начин са участвали в онези събития на правилната страна, да го кажа така, или са стоели настрана и само са наблюдавали, защото това беше удар и срещу самата Църква. Беше блокирана нейната дейност. Дори има такива хипотези като обяснение, защо се получи този разкол. Защото по този начин наистина се блокира дейността на БПЦ и тя започна да се занимава с нейните собствени неща - откъде има пробив, откъде има нападение и така нататък, вместо да се занимава с пряката си работа в полза на живота на вярващите, на духовния живот преди всичко, но не само – с оглед и на социалната роля на Църквата.
- Доколко приемането на закона за вероизповеданията през 2002 г. всъщност сложи край на разкола, както твърди вносителият му Борислав Цеков?
- Той не сложи край на разкола, обаче даде основата да се сложи край на разкола. И нещата явно са били подготвени, имало е хора, които са мислили в тази насока. Не беше случайно, че още в първия ден на работата на тогавашното НС, мисля, че беше 5 юли 2001 г. депутатът Борислав Цеков от управляващата тогава партия НДСВ предложи този законопроект, който и стана действителност, макар да трябваха няколко месеца да се обсъди в един доста широк кръг с представителство на цялата общественост, на експерти, и този закон се прие. Вече въз основа на него пък се предприеха някои действия, след като се изчака един доста дълъг разумен срок, на практика година и половина от приемането на закона, тогава се пристъпи вече към лишаването на разколническата група от нейния хинтерланд, така да се изразя, защото всъщност те се бяха окопали в църквите, манастирите, които бяха завзели, църковните имоти и добре си преживяваха от това. След като вече бяха изгонени оттам през юли 2004 г., тогава се видя, че техният идеализъм липсва...
- Говорите за така наречената акция „Расо" от 2004 г., която връща на Светия Синод храмовете, отнети от алтернативния.
- Именно, да. И тогава те, понеже оставаха без средства за препитание, се върнаха. Аз не искам да ги обвинявам, че точно такива са били подбудите им, но това стана ясно в крайна сметка. По-важен е резултатът, че те наистина се върнаха в редиците на БПЦ. Те почти всички са добри духовници, не може да се каже нищо лошо за тях, но първо са били подведени, второ, било им е изгодно да продължават да стоят 12 години в разкол.
- Какъв знак е покаянието на епископ Инокентий за БПЦ?
- На това завръщане не трябва да се гледа като на нещо изключително. То е едно от поредните завръщания. Вярно е, че той години наред беше водеща личност в разкола, но пък същевременно през последните години той беше изключително неактивен, никъде не се появяваше. Според сведения той не е общувал с неговите бивши съратници. Така че добре е, че стана това. Аз лично съжалявам, че стана едва след смъртта на патриарх Максим, защото можеше да стане и преди това, нищо не му пречеше. Но пък фактът, че той отиде на помена за 40-ия ден на гроба на патриарха в Троянския манастир, можем да го приемем като едно формално търсене на прошка и от самия патриарх, макар и да е вече покойник. Защото беше изтъквана винаги личността на патриарха като пречка да се прекрати разколът или да се завърнат. Това бяха само доводи, защото в крайна сметка всички знаем, че патриархът в БПЦ по устав няма такава власт, че той да ръководи и насочва всичко. Политиката на Църквата, дейността на Църквата се ръководи от Светия Синод, патриархът е само председател, нищо повече.
- А доколко се търси някаква демонстрация на единение преди избора на нов патриарх и виждате ли всъщност такава връзка?
- Аз не бих говорил за демонстрация, но стремеж за единство има. Стремеж за единство има и това е правилната линия според мене. Отделно, че един-двама там все намират някакъв кусур, търсят под вола теле, казано по народно му. Но тъй или иначе всички други се обединиха, те съзнават, че сега моментът е решителен и трябва наистина да работят заедно, за да се избере първо най-подходящият патриарх – дай, Боже, това да стане на 24 февруари – и да може Църквата в крайна сметка да продължи нататък.
Борислав Цеков: Няма белези за държавна намеса в организацията на патриаршеския събор
- Кой носи вина за разкола - политиците, миряните или самите свещеници? Или имате друга гледна точка?
- Ако погледнем внимателно хронологията на църковния разкол, той беше симулиран в периода 1991-1992 г. с чисто партийни и политически подбуди. Помним как изведнъж известният преди това с онези бдения по площадите за демокрация отец Христофор Събев изведнъж реши, че трябва да се създава, както той тогава казваше, „синя църква“, трябва да се демократизира. Така постепенно нещата ескалираха и при правителството на Филип Димитров през 1991 г. тогавашният назначен от тях директор на Дирекцията по вероизповеданията съобразно стария закон издаде една скандална заповед, с която буквално уволни българския патриарх. След това имаше много системна, много драстична държавно-политическа намеса. Помним, президентът Петър Стоянов отказваше на БПЦ, на патриарха да освещава бойните знамена на Богоявление, закле се пред разколническия патриарх. Така че този разкол беше предизвикан изцяло по политически причини от така наречената днес традиционна десница. Много от хората в десницата с течение на годините мисля, че осъзнаха грешката си и това е добре. Най-важното обаче е, че тези хора, които бяха изпаднали в разкол от духовниците, тези, които носят у себе си същността на истински духовници, намериха сили да се покаят и да се върнат в лоното на единната БПЦ и това трябва да се поздрави. Това беше нормално. По-добре късно, отколкото никога.
- Разкажете за пътя на закона за вероизповеданията. Внасяте го в началото на 2002 г., приема се едва към края.
- Още в 2001-ва. Това беше първият ден. В деня на откриването на НС - 5 юли 2001 г. Разбира се, този законопроект, който внесох тогава, и самият акт на внасянето му целеше тъкмо в първия ден, когато вниманието на цялото общество е насочено към новооткриващия се парламент, да се постави този законопроект като незаобиколим. Защото години наред бяха правени опити да се приеме нов закон за вероизповеданията, макар и да не се решаваше чрез старите законопроекти въпросът с църковния разкол, но имаше много остра съпротива, много ожесточена съпротива от организации извън политическите, които водиха десет години агресията срещу БПЦ като Българския хелзинкски комитет, адвокат Йонко Грозев, адвокат Иван Груйкин. Това беше една среда, която пишеше непрекъснато доноси срещу България в ПАСЕ. Лъчезар Тошев дори поиска с резолюции да се осъди България и така нататък. Такава ожесточена атмосфера имаше и затова тогава с подкрепата на Светия Синод аз като новоизбран депутат внесох този закон. За съжаление тогава ръководството на НДСВ в лицето на Огнян Герджиков, на Пламен Панайотов, Даниел Вълчев, Меглена Кунева и другите, които бяха и до ден-днешен са активни, трябва най-после да си признаят грешката, че те спряха този закон. Имаше заседание на групата, на което искаха да ме принудят да оттегля законопроекта. Аз, естествено, не се съобразих с тези дребнави искания. И въпреки че бях порицан от групата, ние започнахме с група колеги от Новото време да събираме една национална подписка. И тогава в над 200 храма в страната в периода до средата на 2002 г. събрахме повече от 100 000 подписа под законопроекта за вероизповеданията, който внесох и вече с тази подкрепа на обществеността, на миряните и на Църквата, която многократно изрази подкрепа за закона. Благодаря и на проф. Желев, който изигра много важна роля. Защото имаше заплахи. Кунева казваше, че няма да ни приемат в ЕС, ако се приеме този закон. От СДС казваха, че няма да ни приемат в НАТО. Просто имаше много сериозна съпротива и когато с тези повече от 100 000 подписа отидохме при тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски, мисля, че това много сериозно натежа и той оказа вече личното си влияние, дойде в парламента, подкрепи закона. И в крайна сметка въпреки нежеланието на тогавашното ръководство на НДСВ този закон беше приет. И още един любопитен факт - трябва да се каже, че законопроектът беше приет с гласовете на голяма част от депутатите на НДСВ и Новото време, на БСП, но ДПС, когато се гласуваше текстът относно БПЦ, демонстративно напусна залата. Така че това бяха любопитните перипетии на този политически привличащ вниманието законопроект. Имаше демонстрации – над стотина души, водени от Йонко Грозев и покойния отец Камен Бараков пред парламента срещу закона. Но в края на краищата този закон влезе в историята и даде началото на края на църковния разкол. Видяхме, че нито решение на съда в Страсбург има, нито както Кунева вещаеше, че няма да влезем в ЕС, нито както СДС казваше, че няма да влезем в НАТО, ако се приеме. България е и в НАТО, и в ЕС, и заедно с това гордо отстояла националния си интерес да има традиционната БПЦ, която е крепител на устоите на нацията, да не бъде повече тормозена от държавата и политиците. И законът много категорично забранява това. Както по отношение и на всички останали вероизповедания. Защото не бива да забравяме, че и мюсюлманите пострадаха много от държавната намеса.
- Вие как гледате на покаянието на епископ Инокентий. Защо тъкмо сега избра да се върне?
- Радвам се, че като духовник е осъзнал грешките, които е допуснал, сигурно е имал своите мотиви, по-важното е, че се е покаял по съответния църковен ред и след като Светият Синод го е приел обратно в единството на Църквата, това е хубава новина преди Рождество Христово.
- По-голямата част от владиците определят така завръщането му - като знак за единение.
- Разбира се. Без да преувеличаваме значението. Идеята за разкола дори в чисто количествено отношение няма подкрепа в църковните среди, но все пак дядо Инокентий като един от хората, които предвождаше в доста дълъг период така наречените разколници, който заведе даже дело срещу България в Страсбург и го изгуби, в крайна сметка е осъзнал, че е бил на грешен път. И това е добре. Както има грешка, така има и прошка, а пък когато става дума за християнския морал, мисля, че над всичко е опрощението.
- Вие лично очаквате ли някаква ескалация на напрежението сред архиереите преди събора, на който през февруари трябва да се избере новият патриарх. Или по-скоро седмица преди него, когато трябва да са ясни тримата номинирани.
- Аз мисля, че първоначалните искри, които се появиха след смъртта на патриарх Максим, са уталожени. Мисля, че и тези епископи и митрополити, които някак прекалено показно търсеха вниманието и на медиите за предстоящия патриаршески събор и евентуални кандидати и така нататък, осъзнаха, че не е това пътят и не е това църковният начин да се намери най-достойният нов председател на БПЦ. И аз вярвам, че повече подобни пререкания, процедурни недомислия няма да занимават обществото ни, а Църквата каквито и спорове да има, ще ги решава по църковному и в рамките на Светия Синод, но най-важното е, че не трябва да се допуска каквато и да е намеса от страна на държава, партии, политици в делата на БПЦ, защото много лошо впечатление направи първоначалната реакция на днешния директор на дирекция „Вероизповедания“, който в един кратък период започна да се изживява като говорител на Светия Синод. Мисля, че това бързо беше осъзнато, че е нередно и даже незаконно. Дори мисля, че и премиерът реагира по някакъв начин адекватно и в крайна сметка към днешна дата нямаме белези за държавна намеса в предстоящата организация на патриаршеския събор.
- Вярвате в това, че предстоящият избор на наследник на патриарх Максим ще бъде първият избор, в който държавата няма да може да се намеси. Така поне отбелязва историкът Момчил Методиев.
- Така трябва да бъде. Такова е задължението на държавата за ненамеса. Като казваме държавата, това значи и политическите партии, и определени бизнес кръгове, които демонстрират една доста голяма показност и пристрастие към определени митрополити. Не е тяхна работа. Църквата трябва да реши, а не хора, които осребряват любовта си към християнството и Църквата.
- Вие лично кого от владиците смятате за най-достоен за участие в патриаршеския събор?
- Не бих си позволил да изразявам персонално предпочитания тъкмо воден от идеята, че хора, които са от обществено-политическия живот, не би следвало да се застъпват в една или друга посока, да критикуват или да хвалят един или друг потенциален кандидат за председател на БПЦ.
