С течение на времето в почти всички религии са се оформили два противостоящи си метода за описване на божественото – положителен и отрицателен.
В единия случай се описва, какво е божественото, а в другия – какво не е. Вторият метод ще използваме и в една друга насока – да потърсим отговори на въпроса, какъв не трябва да е следващият български патриарх. Защото у нас практиката показва, че е сравнително трудно да изградиш нещо положително, но необикновено е лесно да разрушиш дори и малкото останало. Затова и трябва да се внимава при всеки избор. А хората, които не могат да градят, а само да рушат, все се оказват в повече.
И тъй като започнахме с историята, да продължим с нея. Тя има също необичайното свойство, ако не да се повтаря, то да дава неочаквани паралели. Повече от 200 години преди Христа най-важната за европейската цивилизация империя, римската, претърпява най-големите си военни унижения от варварския пълководец на пуните Ханибал. Всъщност Рим е спасен от човек на име Квинт Фабий със средства, които предизвиквали първо присмех, после недоволство и накрая – възмущение. Защото той съумял да победи великия Ханибал не в гордо решително сражение, а напротив – с решителния си отказ да му даде възможност за такова, като непрекъснато изчаквал и го отбягвал. Така изтощил армиите на пуните, а вътрешните им противоречия свършили останалото. Тази тактика спечелила на Квинт Фабий донякъде подигравателното обръщение "Бавника" /Cunctator/, но в последствие уважителното прозвище "Максим" (Maximus) – т. е. Великия.
Е, не може вече да не сте се досетили за учудващата прилика с покойния патриарх Максим не само в името, но и в тактиката на търпеливото, но и твърдо изчакване на противника, докато той сам се откаже, а събитията го запратят в историята. Така стана и с тоталитарната машина. Така стана и с разколническата подкрепа. Те се сринаха сами в собствените си противоречия. Но срещу тях остана осмиваният за своята "нерешителност", но всъщност непоклатим в своята твърдост мълчалив патриарх.
Правя този исторически паралел, защото напоследък различни публикации се опитват да пропагандират неточни сравнения и примери с покойния сръбски патриарх. Но нека не забравяме, че именно Сърбия преживя най-тежката си духовно-морална катастрофа с разделението и войната за Косово. Същевременно през януари 1997 г., когато около храм-паметника „Св. Александър Невски“ вече се събираха протестиращите край Народното събрание и обстановката вреше и кипеше, именно патриарх Максим не спря с характерния си тих глас да повтаря, че призовава само за мир. Той не допусна по никакъв начин в никой момент от прехода Църквата да стане инструмент за цели на национално разделение. Затова и не видя страната си разединена и опожарена от война.
Оттук следва и изводът на приемственост, че следващият български патриарх не трябва да се пречупва пред политическата или уличната конюнктура. Той трябва да бъде човек с характер и с твърдост да отстоява християнските принципи и да защитава устоите на Църквата, а съответно – и на държавата, а основополагащ за тях е именно мирът.
Други публикации напоследък се опитват да призовават за патриарх благ, смирен и дистанциран от света. Нека си го кажем направо – това са "романтични сънища" на хора, които познават Църквата евентуално от книжките с приказки. За кратка историческа справка: православната църква има своите най-големи примери именно в лицето на тримата наричани "велики светители“ – Йоан Златоуст, Василий Велики и Григорий Богослов – епископи и патриарси, които са били не само ерудирани писатели и оратори, но са дръзвали дори на управници и императори да противоречат.
Или може би просто "романтиците" предпочитат да имат човек начело на БПЦ, който лесно да се поддава на внушения? Само да предупредя за опасността: онзи, който се поддава на внушения днес от едни, утре ще бъде подвластен на съветите на други. А накрая кашата ще бъде за всички. Затова следващият български патриарх не трябва да бъде плах и дистанциран. Не трябва да бъде и нетолерантен.
Защо? Какво толкова може да се "оплеска", попитаха наскоро млади хора. Ами-и-и… много! В България освен около 80% православни има и мюсюлмани, католици, евреи, арменци… Та има доста различни етноси и религии. И пак се връщаме на темата за мира и разбирателството, които са като крехък и чуплив лед. И по него трябва много внимателно да се стъпва. Всяко недоволно, истерично или себично тропане с крак може да е фатално. Българският патриарх трябва да е човек, който може да намери общ език с всички.
Затова и той не трябва да е лош дипломат. Тук със сигурност на всеки гражданин със светско самосъзнание вече му идват нещата в повече. Дипломация ли казахме?! И Църква? Да. Точно така. Някой да забеляза случайно, че при визитата на българския президент Росен Плевнелиев преди по-малко от месец в Турция той се срещна с вселенския патриарх Вартоломей и именно той му напомни да лобира в полза на приемането на югозападната ни съседка в ЕС. Следва да напомним, че България заема вече уникално във външнополитически план място по съвкупността от четири обстоятелства – славянски език, православно изповедание, историческа връзка между Византия и Русия и членство в ЕС. Вярно е, че и Румъния е в съюза, но на нея й липсва както славянската връзка с Русия, Македония и Сърбия, така и свързващото звено, което България изиграва между Византия, респективно днешна Турция с Вселенската патриаршия като пряк приемник на Източната римска империя, и Русия. А примерът с вселенския патриарх Вартоломей е само последният и най-нагледен. Но в средносрочен план е възможно да се окаже, че именно поради горните четири обстоятелства България може да играе и важна посредническа роля в няколко направления като: Турция – ЕС, Русия – ЕС, Македония – ЕС, Сърбия – ЕС. Да не подценяваме Църквата като посредник. В интервю наскоро след кончината на патриарх Максим негов братовчед съобщи, как в личните си спомени патриархът е споделял, че е бил помолен да бъде приносител на послание от страна на българската държава към държавата Израел… във времена, когато двете не са поддържали официални взаимоотношения. И още един насочващ въпрос: знаете ли коя е държавата, в която е около 99% сигурно, че българският външен министър няма да стъпи? Иран. Но, ако се налага, българският патриарх ще бъде посрещнат с почести. Именно защото е духовно лице и ще бъде в държава със силно влияние на религиозното духовенство и над политиката. И ако пак се налага, пак той би могъл да предаде послание. Нека да гледаме и малко по-далече от носа си.
За всичко това обаче следващият български патриарх не трябва да е некомуникативен. Напротив. Трябва да е "великият комуникатор", за да предава, прокарва, препредава идеите си както вътре в Църквата и в Светия Синод, така и навън - в обществото, в страната, та дори и в чужбина. Той се нуждае и от грамотен пресцентър и… говорител. Защото практиката показа досега, че с изключение на настоящия премиер всички останали министри или обществени фигури се изхабяват от публичното говорене и то често за време по-кратко и от един правителствен мандат. Хоризонтът на един патриарх е предполагаемо минимум 20 години. Опитът и на БПЦ досега също е по-скоро отрицателен, защото говорител от името на всички владици не може да е един от тях поради тяхната лична епархийска независимост. Не може и да е свещеник, пак защото е лично подчинен на отделен владика и прилежащ към съответната епархия. Ако е светско лице, обаче едновременно ще е по-близък и ще привлича "миряните", т. е. християните, които не са духовници, и ще се вписва много по-лесно в медийното пространство поради липсата на дистанцията от духовната униформа на расото.
И накрая, но не и по важност: новият български патриарх не трябва да бъде отдалечен и безчувствен към грижите, дори онези обикновени, малки, злободневни грижи на хората. Защото основата на съвременната социална държава и на солидарността лежи в онези първи християнски общини на Йерусалим след Христа и в грижата на първите дякони. Защото духовното служение не включва само молитвата в храма, но и напълно всекидневната грижа за хората, за това нуждаещите се да имат храна, бездомните – подслон, премръзналите – топлина, сираците – закрила, децата – образование, родителите, самотните, овдовелите - подкрепа.
А най-накрая: всеки от тримата, който ще влезе в шортлистата на Св. Синод за "достоизбираем" за патриарх, не трябва да ни излъже, не трябва да (за)мълчи, а трябва да ни каже открито какво иска, какво ще направи за Църквата, за народа и за Родината. Защото ние всички също сме Църквата, народът и България.
{kunena_discuss:0}
