Няма начин да не повторя заключението на много коментатори, че още преди да е предадено на земята тялото на покойния патриарх български Максим, вече се разрази истинска спортна треска от прогнози и залози за това кой ще го наследи на трона. Вихрушката от спекулации определено оставя доста горчив вкус.
Въпросът обаче е неизбежен, макар и твърде прибързан. Но както е известно, за да се получи точен отговор, най-съществено е да бъде формулиран и правилно задаваният въпрос.
А правилният въпрос е не кой ще наследи бялото було, а какъв трябва да е наследникът, какви качества трябва да притежава и най-вече кои са най-важните теми, които ще бъдат в неговия дневен ред.
Едно трябва да е ясно отвсякъде: новият патриарх е невъзможно да бъде като стария. Със сигурност огромното търпение и почти нечовешките сдържаност и смирение на покойния патриарх Максим не се постигат от днес за утре и са плод на десетилетни усилия, страдания и сила на волята. Но в едно новият патриарх е задължен да следва стария: в неотклонния му стремеж да запази единството на Църквата. И в силата му да обедини владиците. Защото само сплотен състав на светия Синод, който говори в един глас, може да убеди хората, обществото, политиците за решаването на основните въпроси на Българската православна църква /БПЦ/.
На първо място новият патриарх и светият Синод се изправени пред предизвикателството да променят общественото и най-вече политическото мислене спрямо БПЦ като един вид театрален исторически декор на "българщината", като музей на нещо отдавна отминало, което обаче няма бъдеще, като придатък към държавата, който служи за ритуални цели, но прави най-добре, когато мълчи. Това освен, че е трудна задача, ще е и неприятна. Защото вместо пропагандираната от историците типична за Изтока "симфония" или съзвучие и единомислие между православната Църква и държавата, гарантира по-скоро поредица от конфликти – главно по почти всички социални и обществено-значими теми. В крайна сметка, ако се получи обаче, ще бъде от полза и за двете. Защото Църквата ще има възможността да изпълнява отново една от най-важните си задачи: да се грижи за хората, а държавата ще получи силен, отговорен и партийно независим коректив. Нещо като сериозно по своята обективност и древно по своята история НПО /неправителствена организация – колкото и кощунствен да се стори този термин на някого, отнесен до Църквата/.
Следващата тема надхвърля по важността си всяка друга и със сигурност е от жизнено значение както за Църквата, така и за държавата. Това е необходимостта новият патриарх с подкрепата на светия Синод да успее да убеди обществото и политиците да приемат и въведат преподаването на предмета "Религия" като задължително-избираем в училище. Тук ключовите думи са няколко и всяка от тях е задължителна, за да има огромната борба, която се изисква, въобще смисъл. Първо: това трябва да се постигне с убеждение, не с налагане, не с манифестации, задкулисни игри или каквото и да е било друго знайно или незнайно средство. Второ това трябва да стане с ясно и точно разяснение на идеята както за българските граждани, така и на политиците, тъй като в крайна сметка решението за това може да бъде единствено и само политическо. Тук директно трябва да се заяви, че владиците отдавна се отказаха от идеята за въвеждането на всякакъв вид вероучение, което да индоктринира подрастващите в дадена религия. Всъщност предметът "Религия" трябва да дава на учениците религиозна компетентност или както е модерно сега да се нарича "информиран избор" за различните вероизповедания и религиозните практики и нравствените им понятия, така че да ги предпазва от евентуални магически, "звездобройни" и крайни сектантски влияния. А това са все неща, които не се учат в часовете по история и култура, представяни винаги като мястото на вярата в училище. Същевременно предметът трябва да е ясно: е задължителен в програмата, но и избираем, и родителите, които отхвърлят възможността за изучаването, му ще могат да изпращат децата си в часове по етика.
Всъщност евентуален успех в тази насока ще пресече и влиянията на всякакви религиозни екстремисти – независимо дали християнски или мюсюлмански върху подрастващите, защото в училище ще преподават не духовници, а учители, по учебни програми одобрени и контролирани от Министерството на образованието.
Извън тези две, да ги наречем външни, задачи, новият патриарх има да решава и вътрешни проблеми в рамките на БПЦ. Те са свързани основно със социалното положение на свещениците. В някои епархии те са в силно затруднено положение. Подобно и на административните области в страната, други епархии са в много по-добро икономическо състояние. Преодоляването на подобно разслоение, което води и до спадане на броя на духовниците, така че днес мюсюлманската общност да има почти толкова имами при 10% население срещу почти същия брой свещеници при 81% православни, и търсенето на някакъв вид вътрешноцърковна солидарност, ще е Гордиев възел за разсичане от новия патриарх.
Задача, свързана с първите три, е и привличането и включването на миряните, т. е. на хората, които не са духовници, на гражданите, много по-активно в живота и действията на БПЦ. Това не само ще облекчи работата на духовенството, не само ще популяризира самата Църква, но и би могло да има силна роля за сплотяването на нацията.
Последното трябва също да се превърне в ключова дума за цялостната "политика" на новия патриарх и председателствания от него свети Синод. В държава с наличието на няколко сериозни религиозни и етнически малцинства най-голямата религиозна общност не може да създава разделение, а напротив, трябва да подкрепя опитите за разбирателство и намиране на общ език. Исторически има добра основа за това в действията например при акцията по спасяването на българските евреи и "политиката" на последния екзарх и двамата патриарси Кирил и Максим.
Но всичко това трябва да се знае. БПЦ определено трябва да стане по-отворена към медиите. Нуждае се от пресцентър и говорител със сигурност. Неприемливо е, например, темите от заседанията на светия Синод да се разпространяват от уста на уста и в условия на едва ли не секретност във време, когато всички се стремят към прозрачност и все по-голямо присъствие в медиите.
Ако трябва да обобщя: новият патриарх трябва да е: обединяващ, убеждаващ и консенсусен.
Така написах, какви са, според мен, основните теми пред БПЦ. Но не само, че не виждам причина да не се случи, напротив – сега очаквам да видя истинско състезание и кампания преди избора за нов патриарх. Дори да звучи кощунствено, но очаквам кандидатите да представят вижданията си за основните теми, за това, какво биха направили те, какво биха променили. Да дискутират и противопоставят идеи. Защото изборът се извършва главно от духовници, но Църквата се състои и от всички нас. Затова избор на сляпо не трябва да има. /БГНЕС/
