Не са особено благодатни изворите, когато търсим свидетелства за българското средновековно училище, но това със сигурност не е от пренебрежение към темата. Средновековните представи за възпитанието и обучението на децата не се отличават с кой знае каква сложност. Повечето родителите смятат, че пръчката изправя всяка кривица у подрастващите, а детето, научено на четмо, писмо и малко сметки, на някоя и друга молитва, на малко реторика, поезия и знания за света отвъд отсрещните хълмове е вече повече от достатъчно образовано.
Само някои семейства възприемат при възпитанието на децата си един по-близък до днешните ни представи поведенчески образец. Византийският учен Кекавмен, който е истински средновековен европеец, впрочем - наполовина е българин, става изразител на това различно отношението към децата. "Те са малки и глупави - пише той - но не бива да се оскърбяват, а трябва да се уважават, за да се научат и те да почитат баща си. Своите синове и дъщери бий не с пръчката, а със силата на словото."
Съзнателно опростеното средновековно отношение към възпитанието и обучението на децата е донякъде принудително. Средновековният всекидневен живот не оставя време за сложни мисли по тези въпроси - става се рано, работи се много и уморително, ляга се щом се стъмни. В повечето средновековни балкански семейства прехраната е главна всекидневна грижа, с нейното осигуряване са заети всички. Обучението на подрастващите се осъществява в ход, простъпките им се оценяват и "възнаграждават" незабавно - по-леките с "грехота е" и "срамота е", по-значителните - с болка, която се помни дълго. Впрочем съвсем същият педагогически подход се прилага и в училищата. Ненаказана простъпката не остава никога. Похвалите вероятно остават само в житията на светците.
* * *
Съществуват все пак някои основни правила, които се спазват масово. Децата тръгват на училище щом "поотраснат" или когато "стане на години за книжно учение". Вторият израз е сигурно указание, че съществува точно определена възраст, когато детето трябва да бъде "дадено на учител". В житието на Козма Зографски тази възраст е посочена точно - децата тръгват на училище, когато навършат 7-годишна възраст. Във Византия започват малко по-рано - на 6, както разбираме от житието на св. Филотея, написано от патриарх Евтимий. Белегът за завършване на обучението е много ясен и е посочен в устава на Бачковската обител (1083 г.). Училище се завършва "когато те [младежите] достигнат зрелост и им порасне брада".
Обучението в български начални училища през IХ-ХI в. изглежда се възприема като важна държавна задача. Всеизвестно е спешното ограмотяване на 3500 български младежи в периода 886-893 г. Поне в края на IХ - началото на Х в. ограмотяването става точно така - по държавна повеля и с държавно покровителство.
Ще е от полза да посочим едно сравнение. През Х в. във Византия учениците в училища, които днес бихме определили като "средни общообразователни", са не повече от 200-300 за цялата империя (пресмятане на П. Льомерл, 1971).
Сведенията за българското начално и средно образование през Х-ХI в. са доста ограничени. Изглежда, че трябва да приемем прилагането на византийския модел в образованието, както и в други сфери на обществено-политическия живот впрочем. Средното и значителна част от началното образование се осъществяват в частни училища (въпреки В. Гюзелев, 1985). Учителят - единствен преподавател и директор на собственото си училище, получава всяка година пари от родителите на учениците си. Недостигащите средства вероятно са грижа на патрона на училището - някой влиятелен политик или църковен деец. Господстващата у нас теза за преобладаващи прицърковни и приобителски училища не се подкрепя достатъчно дори от житийните текстове. Прицърковните училища по презумпция бяха определяни като начални, а приобителските - повече като средни. Днес ще трябва да приемем по-скоро, че и у нас в повечето училища работи по един учител, а обучението на децата започва, след като родителите съберат помежду си необходимата сума за издръжката му.
През Х в. училищата осигуряват възможност за държавна работа в бъдеще. Образователната система е основана на частни учебни заведения, но патриархът и Църквата имат голям авторитет - заклеймяването на някое училище от амвона е носело големи, често непоправими щети на собственика му. Учителят сам се занимава само с напредналите - обучението на останалите е възложено на най-добрите ученици, наричани обикновено "екрити". Взаимоучителният метод просъществува чак до ХIХ в.
Училищната програма включва граматика, реторика и поезия. Текстовете от древни автори се учат наизуст и се обсъждат. Учебниците по граматика са базирани обикновено на Псалтира. Едно от задълженията на учениците е да съставят похвални стихотворения в чест на патрона на училището - някой влиятелен политик или църковен служител, който финансира заведението. Не се допуска отклоняване от правилата, основаващи се на класическите автори, нито развиване на собствен стил. Средното и висшето образование са привилегия на изключително тесен кръг от семейства, заети обикновено в държавната администрация. Целта е децата да получат същата като на родителите си чиновническа работа. Към тях трябва да се прибави и малък брой хора, осигуряващи на децата си частни учители.
Във Византия има и специализирани училища. С най-богати сведения разполагаме за правните "техникуми". Учителят по юриспруденция е бил доста добре платен и при встъпването си в длъжност е бил длъжен да плати 6 номизми - 2 на председателя на Адвокатската колегия и още 4 на самата колегия. Обучаващите се в правно средно училище стават нотариуси. Адвокатската професия особено през ХI в. е изисквала висше образование.
Може би най-важният извор за византийското начално и средно образование е така нареченият "Лондонски ръкопис", съдържащ кореспонденцията на анонимен цариградски учител от 30-те или 40-те години на Х в. Авторът е директор и собственик на средно училище в Цариград. В писмата си той описва подробно силната конкуренция с останалите училища, посочва покровителите и спомоществователите си. Не са били редки привличанията на ученици от едно училище в друго.
Доста подробно описание на образователната практика във Византия, а очевидно и в България, за това време може да се намери и в анонимното житие на Никифор Милетски (ок. 913 - ок. 1000). Младият Никифор е кастриран по желание на родителите му и изпратен да учи в Цариград, където се намират по това време повечето средни училища.
За средновековните училища в България обобщение пише големият български книжовник Константин Костенечки (ок. 1380 - след 1431). Пространното му произведение "Разяснено изложение за буквите", написано около 1418 г., обобщава целия натрупан в българските училища опит, но особено ударение е поставено върху постиженията от предходното столетие. Трактатът е отражение и на собствения му учителски опит, натрупан като преподавател и възпитател на децата на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427), както и на децата на най-видните сръбски аристократи. (...)
Целият текст тук
Целият текст тук
