Интервю от 22 април (Разпети петък) на Ирина Недева с доцент Свилен Тутеков, преподавател по Християнска етика и антропология в ПБФ на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ за „бургаският казус“ по БНР, програма „Хоризонт“Ирина Недева: Добър ден, доц. Тутеков. Какво мислите за този „бургаски казус“, с който започна Страстната седмица? Впрочем това е казус, който циркулира в мрежата и международните новини с кадрите как със знамена на ВМРО, фенове на футболни отбори, младежи с юмруци, камъни и саксии в името на чистото православие пребиват последователи на религиозното движение „Свидетели на Йехова“.Свилен Тутеков: Преди всичко аз искам да изразя голямото си съжаление, че точно Страстната седмица трябваше да бъде белязна с коментарите по този казус и точно на днешния ден се налага да коментираме това. Аз си мисля, че казусът има две страни, от една страна става дума за това до каква степен гражданското общество е способно да реагира на присъствието на определени религиозни общности в България, които са тоталитарни, деструктивни и т.н., които въобще е спорно дали могат да бъдат наречен християнски. Но това е едната страна. Другата страна, която наистина възбуди духовете, мисля че е свързана с едно много по-дълбоко осмисляне на проблема и това е подмяната и употребата на Православието за различни видове идеологически цели, било политически, било всякакви други. Струва ми се, че в основата на това стои един много дълбок колективен комплекс, свързан с определени националистични страсти, с които ние обикновено свързваме Христос. Натоварваме Христос, Православието, Църквата с някакви националистични страсти. И най-често често този национализъм е доста примитивен и е по-скоро израз на една родово-племенна психология. За мен голямата драма в този казус е не толкова конкретната случка, не толкова конкретиката, колкото една дълбока подмяна, която се случва от много дълго време, това не е нещо, което се случва днес, това е еманация на един много дълъг процес.
И. Н.: Това ми се искаше да Ви попитам, откога започва този вид подмяна, защото поне исторически в християнството няма национализъм. Напротив, универсализмът е водещият принцип.
С. Т.: Национализмът от богословска и църковна гледна точка би трябвало да бъде определен много ясно не просто като болест на църковното мислене, на църковното съзнание, на църковния опит, но аз мисля и като една антропологична болест. Става дума за едно редуциране, за едно свеждане на човека, на човечността на нашата човешка идентичност до това да имаме принадлежност само към една нация. Човекът, човешката личност е нещо много повече и Църквата гледа на човека именно в тази духовна дълбочина като образ Божий, като богоподобна личност, която е призвана за нещо много повече. Разбира се Църквата има своя огромен принос, що се отнася до православния контекст, Църквата уважава културната, националната идентичност, тя е основен фактор при изграждането на тази идентичност, но между национална идентичност и национализъм има огромна разлика.
Още повече, когато коментираме тази ситуация, тук не става въпрос за някаква блудкава безвкусна етика на различността, за която ние обикновено чуваме в един съвременен постмодерен контекст да се говори. Вижте, когато говорим за различие и различност, за уважение към различието и различността, то винаги е свързано с това да имаме определена идентичност. Защото в Православието ние имаме една етика на любовта към ближния, която извира именно от тази идентичност на човека като богоподобна личност. Докато примитивният национализъм най-често се храни от омразата към другия, в национализма нашата идентичност извира от омразата към другия. Църквата предлага една съвсем друга алтернатива, където любовта към ближния е тази която ме конституира, която ми дава идентичност да бъда истинска личност. Така че, става дума за две диаметрално противоположни позиции, за два диаметрално противоположни смисъла на живот, и тук няма място за двойнственост в оценката.
И. Н.: Любовта към ближния е коренно различна от омразата към другия. Два различни модела, единият наистина свързан с основни принципи на християнството, а другият с други неща, които не се знае какви са. Между другото, доц. Тутеков, една от вашите книги е озаглавена „Личност – Общност – Другост“. Искаше ми се да погледнем и в този аспект, видим и уважаван ли е другият, като друг, включително и като нехристиянин за хората, които са наистина на християнски позиции? Този въпрос винаги се поставя, когато се говори за християнския запад и мюсюлманския изток, западноевропейската цивилизация допуска това различие, друговерците включително с техните символи, облекла и храмове. Много по-трудно е обратното, наприемр, ако аз отида в Иран, няма да мога да ходя без да съм забрадена, което определено ще бъде ограничаване на моята свобода и на моята идентичност.
С. Т.: Уважението към Другия и различието могат да бъдат поставени в два различни контекста. В един либерален контекст – идеализирането на различието може да бъде превърнато в постмодерен идол, може да бъде също опасно нещо, когато то е насочено към това да трябва да се откажа от своята идентичност.
Ние имаме в традицията на Църквата един много интересен принцип, когато става дума за различието и за другостта. Един от големите мислители на Църквата говори за личностното различие като нещо безусловно добро, има разлика между личностното различие, т.е. конкретната личност като безусловна ценност, абсолютна ценност, която трябва да бъде обичана и уважавана и всички други видове различия, които държавата и обществото могат да налагат. (...)
Когато Православната църква отправя своето послание към съвременния човек, това послание винаги е благовестие. То е благовестие за Възкресението, благовестие за един нов възкресен живот и възкресено общение. Това, за което само след два дни Църквата ще възвести и ще ни въведе в тази радост и в този радостен контекст на вярата ние виждаме едно радостно усещане за живота, в което темата за човешката личност, за различията и нашата идентичност получават съвсем друго измерение. Важно е на какво равнище ще говорим за тези проблеми, които са актуални.
И. Н.: Да се върнем на този казус, който ни дава шанс да мислим за това какво се случва като тенденции в обществото (...) Може ли да кажем, че в този случай подобна агресия злоупотребява на практика с православното християнство и че един истински православен човек би се обидил от подобна защита, каквато привържениците на ВМРО и на двата футболни отбора оказват в кавички на православието.
С. Т.: При всички случаи една такава конкретна ситуация в дните на Великия пост, в началото на Страстната седмица звучи не просто обидно, тъй като Православието никога не действа с насилие, с омраза, с огън и меч. Дори през Средновековието православната църква не е действала по такъв начин. Имаме един съвсем различен модел - Църквата стои като крепило, като критерий за истината, а Държавата поради тогавашната си функция използва истините на Църквата като критерии, за да отсъжда кое е добро и кое зло в обществото. Така, че в случая православният глас, православното свидетелство може да бъде един апел към съвременното гражданско общество и към съвременната демократична държава тя да въвежда по-здрави, по-смислени и духовни критерии, на базата на които да се изгражда обществения живот.
И. Н.: Трябва ли според Вас Българската православна църква в този случай да се произнесе по подобен казус.
С. Т.: Аз не мисля, че това е собствено църковен проблем. Достатъчно е Църквата постоянно да отправя своя апел, своето послание към съвременния човек за онези евангелски ценности, които са в основата на Христовата вяра. Ако тя артикулира своето послание по един адекватен начин на езика на съвременния човек, подобен апел ще звучи всеки ден. Друг е въпросът дали подобна трезва, разумна позиция на Църквата, основана върху здравите устои на православната вяра, се чува в целия този крясък на страсти, свързани с това кое е православно и кое не е, от гледна точка на всякакви такива идеологизирани версии на Православието.
Още повече, когато коментираме тази ситуация, тук не става въпрос за някаква блудкава безвкусна етика на различността, за която ние обикновено чуваме в един съвременен постмодерен контекст да се говори. Вижте, когато говорим за различие и различност, за уважение към различието и различността, то винаги е свързано с това да имаме определена идентичност. Защото в Православието ние имаме една етика на любовта към ближния, която извира именно от тази идентичност на човека като богоподобна личност. Докато примитивният национализъм най-често се храни от омразата към другия, в национализма нашата идентичност извира от омразата към другия. Църквата предлага една съвсем друга алтернатива, където любовта към ближния е тази която ме конституира, която ми дава идентичност да бъда истинска личност. Така че, става дума за две диаметрално противоположни позиции, за два диаметрално противоположни смисъла на живот, и тук няма място за двойнственост в оценката.
И. Н.: Любовта към ближния е коренно различна от омразата към другия. Два различни модела, единият наистина свързан с основни принципи на християнството, а другият с други неща, които не се знае какви са. Между другото, доц. Тутеков, една от вашите книги е озаглавена „Личност – Общност – Другост“. Искаше ми се да погледнем и в този аспект, видим и уважаван ли е другият, като друг, включително и като нехристиянин за хората, които са наистина на християнски позиции? Този въпрос винаги се поставя, когато се говори за християнския запад и мюсюлманския изток, западноевропейската цивилизация допуска това различие, друговерците включително с техните символи, облекла и храмове. Много по-трудно е обратното, наприемр, ако аз отида в Иран, няма да мога да ходя без да съм забрадена, което определено ще бъде ограничаване на моята свобода и на моята идентичност.
С. Т.: Уважението към Другия и различието могат да бъдат поставени в два различни контекста. В един либерален контекст – идеализирането на различието може да бъде превърнато в постмодерен идол, може да бъде също опасно нещо, когато то е насочено към това да трябва да се откажа от своята идентичност.
Ние имаме в традицията на Църквата един много интересен принцип, когато става дума за различието и за другостта. Един от големите мислители на Църквата говори за личностното различие като нещо безусловно добро, има разлика между личностното различие, т.е. конкретната личност като безусловна ценност, абсолютна ценност, която трябва да бъде обичана и уважавана и всички други видове различия, които държавата и обществото могат да налагат. (...)
Когато Православната църква отправя своето послание към съвременния човек, това послание винаги е благовестие. То е благовестие за Възкресението, благовестие за един нов възкресен живот и възкресено общение. Това, за което само след два дни Църквата ще възвести и ще ни въведе в тази радост и в този радостен контекст на вярата ние виждаме едно радостно усещане за живота, в което темата за човешката личност, за различията и нашата идентичност получават съвсем друго измерение. Важно е на какво равнище ще говорим за тези проблеми, които са актуални.
И. Н.: Да се върнем на този казус, който ни дава шанс да мислим за това какво се случва като тенденции в обществото (...) Може ли да кажем, че в този случай подобна агресия злоупотребява на практика с православното християнство и че един истински православен човек би се обидил от подобна защита, каквато привържениците на ВМРО и на двата футболни отбора оказват в кавички на православието.
С. Т.: При всички случаи една такава конкретна ситуация в дните на Великия пост, в началото на Страстната седмица звучи не просто обидно, тъй като Православието никога не действа с насилие, с омраза, с огън и меч. Дори през Средновековието православната църква не е действала по такъв начин. Имаме един съвсем различен модел - Църквата стои като крепило, като критерий за истината, а Държавата поради тогавашната си функция използва истините на Църквата като критерии, за да отсъжда кое е добро и кое зло в обществото. Така, че в случая православният глас, православното свидетелство може да бъде един апел към съвременното гражданско общество и към съвременната демократична държава тя да въвежда по-здрави, по-смислени и духовни критерии, на базата на които да се изгражда обществения живот.
И. Н.: Трябва ли според Вас Българската православна църква в този случай да се произнесе по подобен казус.
С. Т.: Аз не мисля, че това е собствено църковен проблем. Достатъчно е Църквата постоянно да отправя своя апел, своето послание към съвременния човек за онези евангелски ценности, които са в основата на Христовата вяра. Ако тя артикулира своето послание по един адекватен начин на езика на съвременния човек, подобен апел ще звучи всеки ден. Друг е въпросът дали подобна трезва, разумна позиция на Църквата, основана върху здравите устои на православната вяра, се чува в целия този крясък на страсти, свързани с това кое е православно и кое не е, от гледна точка на всякакви такива идеологизирани версии на Православието.
И. Н. Ами чува се, когато и хора като Вас говорят, за което Ви благодаря. Любовта към ближния – една от основните християнски ценности срещу омразата към другия.
Снимка: Омофор
