Принудителното безбрачие на католическите свещеници и сексуалното насилие

Масови сексуални посегателства над деца и младежи, извършени от католически свещеници от САЩ през Ирландия до Германия: имиджът на Католическата църква е силно накърнен, но също така това е признание за нейната дълбока криза. От името на Германската епископска конференция официална позиция първи изрази нейният председател архиепископ Роберт Цолич от Фрайбург. Това, че той определи случаите на насилие като „отвратителни престъпления” и че по-късно епископската конференция помоли всички жертви за прошка в своята декларация от миналия четвъртък, са първите стъпки за справяне с проблема, но не могат да останат единствените.

В позицията на Цолич има естествено и дълбоко погрешни оценки, на които трябва да бъде възразено.

Първо твърдение: сексуалното насилие, извършено от свещеници, няма нищо общо с целибата. Възразявам! Действително не може да се оспори, че подобно насилие се случва и в семейства, училища, общности, а също и в църкви без закон за безбрачие. Но защо толкова масово именно в ръководената от обрекли се на безбрачие духовници Католическа църква?

Разбира се, не целибатът е единствено виновен за тези прегрешения. Но от структурна гледна точка той е най-важният израз на неестественото отношение на ръководството на Католическата църква към сексуалността, което се наблюдава и по въпроса за предпазването от бременност, и по други теми. Поглед към Новия Завет обаче показва: Иисус Христос и ап. Павел наистина дават пример с безбрачието си в служба на хората, но предоставят в това отношение пълна свобода на избор на останалите хора.

Женени не само за службата си

От гледна точка на Евангелието безбрачието може да бъде защитавано само като свободно избрано призвание (харизма), а не като всеобщ задължителен закон. Ап. Павел решително се обръща срещу онези, които още тогава застъпват мнението, че „добре е за човека да се не допира до жена”: „Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж” (1 Кор. 7:1-2). Според Първото послание до Тимотей „епископът трябва да е непорочен, мъж на една (не: на никоя!) жена” (3:2). Петър и останалите апостоли са женени.

За епископи и презвитери бракът е нещо нормално столетия наред. И до днес е приет на изток в униатските църкви и в целия православен свят поне за свещениците. Римският закон за безбрачието обаче противоречи на Евангелието и на старата католическа традиция. Трябва да бъде премахнат.

Второ твърдение: „Абсолютно погрешно” е случаите на сексуално посегателство да се обясняват с грешки в системата на Църквата. Възразявам! През І век законът за безбрачието все още не съществува. Той е наложен на запад през ХІ век под влиянието на монаси (които обаче доброволно живеят в безбрачие) и преди всичко на папа Григорий VІІ въпреки решителната съпротива на клира в Италия и особено в Германия, където единствено трима епископи се осмеляват да обявят римския декрет. Хиляди свещеници протестират срещу новия закон. В официално изявление германският клир пита реторично: „Нима папата не познава словата на Господ: „Който може възприе, нека възприеме” (Мат. 19:12)? В това единствено изказване на Иисус за безбрачието той пледира за доброволното начало на този начин на живот.

Далеч от народа

Така законът за безбрачието заедно с папския абсолютизъм и засиления клерикализъм се превръща във важен стълб на „римската система”. За разлика от източните църкви „девственият” западен клир е далеч от християнското население преди всичко заради своето безбрачие: една обособена доминираща социална прослойка, която е принципно висшестояща по отношение на лаическата маса, но е изцяло подчинена на папата. Задължителното безбрачие е основната причина за катастрофалния недостиг на свещеници, за раждащото тежки последствия пренебрегване на евхаристийното богослужение и на много места за провала на личната грижа за душата.

Това се прикрива, като се сливат енории в по-големи общности, в които грижа за душата полагат претоварени свещеници. А какъв би бил най-добрият начин за привличане на млади свещеници? Премахването на закона за безбрачието, корена на всички беди, и допускането на жени да бъдат ръкополагани за свещеници. Епископите знаят това, но би трябвало да имат и куража да го изрекат. Биха спечелили на своя страна мнозинството от населението и католиците, което съгласно последните социологически проучвания желае свещениците да могат да се женят.

Третото твърдение: епископите са поели достатъчно отговорност. Това, че сега са предприети сериозни мерки за просвещаване и превенция, разбира се, заслужава поздравление. Но не носят ли самите епископи отговорността за продължилата десетилетия наред практика на потулване на случаите на сексуално насилие, практика, която често водеше единствено до преместване на злосторниците в условията на строга дискретност? С други думи, нима тези, които доскоро прикриваха истината, сега са надеждни просветители и не трябваше ли да се използват независими комисии?

Мълчанието на папата

Почти никой епископ досега не е признал своето съучастие. Пък би могъл и да посочи, че е следвал указанията на Рим. Поради абсолютна засекретеност дискретната ватиканска конгрегация придърпва на практика всички важни случаи на сексуален тормоз, извършени от свещеници, и така случаите от 1981 до 2005 г. попадат на бюрото на нейния префект кардинал Ратцингер. Той изпраща до всички епископи по света още на 18 май 2001 г. тържествено писмо за тежките провинения („Epistula de delictis gravioribus”), в което случаите на сексуално насилие са поставени в категорията „папска тайна” („secretum Pontificium”), нарушаването й подлежи на църковно наказание.

Не следва ли Църквата да очаква тогава и от папата, в знак на колегиалност към епископите, една „mea culpa” (лат. = "по моя вина"; католически израз на разкаяние - бел. Двери.бг)? Която да бъде обвързана с една компенсация: законът за безбрачието, чието дискутиране не беше разрешено на Втория ватикански събор, сега най-сетне свободно и открито да може да бъде преосмислен в Църквата. Със същата откритост, с която сега най-сетне се третират самите случаи на сексуално насилие, трябва да бъде обсъден и законът за безбрачието – една от основните структурни причини за тези престъпления.

Това трябва епископите безстрашно и настойчиво да предложат на папа Бенедикт ХVІ.

* Ханс Кюнг е роден на 19 март 1928 г. в Зурзе, Швейцария. Известен теолог, католически свещеник и писател. Завършил е философия и теология в Папския Григориански университет в Рим. Участвал е като експерт във Втория ватикански събор. Смята се за един от най-известните и спорни критици на Католическата църква. През 1980 г. предишният папа му отне "правото да учителства за вярата" заради критиките му по отношение на католическото учение за целибата, контрацептивите и непогрешимостта на папата. Председател е на Фондацията „Световен етос”.

Гласове