Свикнахме в навечерието на всеки по-голям християнски празник вместо да чуваме от страна на духовниците послания за съкровения смисъл на вярата и нравствените измерения на празника, да се занимаваме с поредните църковни спорове или скандали, това каза пред ГЛАСОВЕ богословът Костадин Нушев. И още: Възможно е да се окажем с нов казус по църковните дела в Съда за правата на човека в Страсбург или с нови проблеми на български църковни общини, които искат преминаване към юрисдикцията на друга канонична православна църква – било то Вселенската цариградска патриаршия, Руската православна църква или търсенето на някакъв друг статут. Това би било много жалко и трагично за църковния живот на българите в страните от Европейския съюз.
- Как ще коментирате последния скандал в БПЦ, свързан с отстраняването от поста на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон? Имаше ли основания за вземането на такова решение, спазен ли беше уставът на БПЦ?
- Последните спорове в БПЦ намират негативен отзвук в обществото, но ние сякаш през изминалите години свикнахме в навечерието на всеки по-голям християнски празник вместо да чуваме от страна на духовниците послания за съкровения смисъл на вярата и нравствените измерения на празника, да се занимаваме с поредните църковни спорове или скандали. Тези спорове всяват смут в душите на вярващите християни и помрачават духовното настроение и радостта на българите от преживяването на празника. Това са много сериозни белези за духовна криза или незрялост на духовните лидери на Църквата да откликват адекватно на нуждите на хората и да им дават духовно напътствие и подкрепа, от която всички се нуждаем. Така аз тълкувам и поредните неразбории и крамоли сред висшия клир. Това е поредният скандал, който ще помрачи настроението ни в празничните Рождественски дни и ще ни покаже за кой ли път духовното състояние на нашата Църква, но вече в нови международни европейски измерения. От това срамът и орезиляването съвсем няма да бъдат по-малки, а даже ще бъдат още по-тежки и сериозни.
Разбира се синодалните архиереи, които са взели решението да освободят предсрочно, поради здравословни причини и отсъствие от епархията, западноевропейския митрополит, имат своите формални основания въз основа на определени членове от новия устав на БПЦ. Но реакцията на оспорване и категорично неприемане на това решение от страна на самия митрополит и неговите подопечни свещеници и редови вярващи е вече сериозен симптом за криза и разединение в църковните среди.
Категоричното оспорване и несъгласие с решението на синодалните архиереи, което е изразено и пред представители на държавните и граждански институции, е един много тревожен сигнал за неприемане на подобен подход от страна на мнозина представители на нашата православна епархия в Западна Европа, което може да доведе до нови съдебни спорове и усложнения в църковните дела. Намерението на самия митрополит Симеон да предприеме правни действия в своя защита, както той пише в писмото до българския патриарх по повод на решението, и да сезира европейски инстититуции или Съда за правата на човека в Страсбург, ни показва, че сме изправени пред поредния църковен спор, който може да прерастне в политически проблем и нов скандален международноправен казус.
- Създава ли това решение на Св. Синод прецедент, който може да се използва дори по отношение на Негово светейшество патриарх Максим?
- Аз мисля, че подобна връзка не е възможна на този етап, макар че митрополит Симеон намеква в своето писмо до българския патриарх и за такава опасност. По-скоро това е един подход и определен тип администритивно действие, който може да се установи като практика и да доведе до системното му прилагане за решаване на подобни кадрови въпроси чрез временни наредби, които впоследствие да се утвърждават или отменят от църковния събор. По този начин без да се нарушава формално уставът на Църквата се заобикалят установени нормативни принципи за решаването на важни кадрови въпроси на управлението на отделни епархии или ръководството на поместната църква. По-тревожното обаче, според мене, е, че, ако не се намери приемливо решение на очерталия се спор, това би могло да има и по-далечни последици и да доведе до разцепление сред българските църковни общини в Западна Европа. Не е изключено и да се стигне до търсенето на по-радикални пътища на действие като например в посока на направените заявки за излизане от юрисдикцията на БПЦ и преминаване под омофора на друга православна патриаршия или църковна власт. Всичко това би имало крайно негативни последици за живота на православните църковни общности извън границите на България и аз мисля, че в този пункт трябва да бъдат съсредоточени усилията както на меродавните църковни фактори, така и на съответните компетентни държавни органи и институции, които имат ангажимент към външната политика на страната или правителствената политика по отношение на вероизповеданията и грижата за българите в чужбина.
- Протестната реакция на българските църковни общини в Западна Европа може ли да бъде основание за преразглеждане на вече взетото решение?
- Това зависи от баланса на аргументите и очерталите се позиции в средите на висшия клир или от адекватната намеса на държавните институции, които имат отношение към тези проблеми. Моите опасения са по-скоро от потенциалната опасност да се задълбочи този църковен спор и да настъпи ново разединение сред българските църковни общини в епархията и пак повтарям - да се потърси изход от създалата се ситуация чрез по-радикални стъпки като сезиране на европейски съдебни институции или други поместни православни църкви. В търсенето на външен арбитър или авторитет, който да реши спора, ако не се намери здрав разум в самата Църква или на национално ниво, да се интернационализира проблемът и да се сведе до чисто правното решаване на спора. Тогава ще се окажем с нов казус по църковните дела в Съда за правата на човека в Страсбург или с нови проблеми на български църковни общини, които искат преминаване към юрисдикцията на друга канонична православна църква – било то Вселенската цариградска патриаршия, Руската православна църква или търсенето на някакъв друг статут. Това би било много жалко и трагично за църковния живот на българите в страните от Европейския съюз и тук, пак повтарям, аз считам, че компетентните църковни и държавни органи е необходимо да се ангажират много сериозно и отговорно. Едните като отговорни за църковните дела, а другите - като коректив при разрешаването или регулирането на тези спорове, които опират и до състоянието на българските общности в чужбина и националните български интереси. Все пак държавата чрез специализираната Дирекция за вероизповеданията сега финансира частично дейността на тези наши православни църковни общини в страните от Евросъюза и не случайно протестните писма на църковни настоятелства и свещенослужители са адресирани и до представителите на изпълнителната власт. Отговорният за правителствената политика по въпросите на вероизповеданията министър, който отговаря и за националната политика на държавата за българите в чужбина, би следвало да се ангажира по-активно и да се опита да потърси помирение и безпроблемно разрешаване на този спор, защото последиците могат да бъдат много неприятни. Не мисля, че някой както в църковните среди, така и в държавата, може да поеме отговорност за подобни последици, ако в крайна сметка множество български църковни общини се отделят от юрисдикцията на БПЦ и преминат към омофора на друга православна патриаршия в Европа. Подобни проблеми, както виждаме, съществуват сега и с някои български свещеници и общини в Америка и ако тези тенденции на разцепление се пренесат и на европейска почва, това вече би бил огромен провал както на църковната, така и на държавната политика за българите в чужбина и грандиозен скандал по отношение на българските национални интереси.
- Как приемате назначението на митрополит Галактион за временно изпълняващ длъжността Западно- и Средноевропейски митрополит? Не е ли парадокс човек, сътрудничил на ДС, да бъде изпратен да води духовно българите в Европа?
- Аз не бих искал да се изказвам за личните или биографични подробности от битието на този митрополит, защото всеки сам би могъл да си направи своите изводи, оценки и заключения. Очевидно е, както в случая с подадената и неприета оставка на Американския митрополит Йосиф, че по тази тема са възможни различни морални подходи и позиции както в личен, така и в църковен аспект. Искам да посоча само във връзка с обсъждания случай, че този митрополит е определен единствено временно да управлява административно епархията, докато организира избора на нов титулярен епархийски митрополит, но ако проблемите се задълбочат, могат да настъпят и допълнителни смутове и усложнения.
Ако се замислим по-дълбоко обаче за генезиса на различните разцепления и спорове в Църквата след политическите промени през последните двадесет години, можем да открием, че почти винаги в подобни казуси присъстват или някакви проблеми, онаследени от миналото, или тъмните сенки и похвати на старата тоталитарна система за контрол и вмешателство в църковния живот - по някакъв начин рефлектират и върху текущите смутове и скандали. Личи един тясно административно-бюрократичен подход на действие, който игнорира духовните интереси на вярващите, боричкане за властови позиции и ресурси в църковното управление или сблъсък на групови интереси за надмощие в една или друга област на църковния живот, които се водят без оглед на това, как това рефлектира върху публичния образ на Църквата или върху духовния авторитет на клира сред вярващия народ. Всичко това, струва ми се, е смущаващо и то е израз на дълбока криза на доверието и авторитета в Църквата, които пораждат отчуждение и загърбване на интересите на редовите вярващи. А загърбването и игнорирането на същинските духовни въпроси на вярата и духовни потребности на вярващите, които често се подменят с конюктурни битки за надмощие и влияние, води до накърняване на престижа и моралния авторитет на църковния клир. Това отслабва Църквата и я маргинализира в очите на съвременните хора, превръща я в някаква ретроградна институция, която е станала заложник на феодалните интереси на отделни църковници или на определени църковни групировки, които си оспорват първенството във властта и управлението на църковните дела по начин, който изключва грижата за вярващите.
- Заговори се за връщане на стария календар в богослужението, бяха забранени сватбите в събота,… сега и този скандал...
- Създава ли това решение на Св. Синод прецедент, който може да се използва дори по отношение на Негово светейшество патриарх Максим?
- Аз мисля, че подобна връзка не е възможна на този етап, макар че митрополит Симеон намеква в своето писмо до българския патриарх и за такава опасност. По-скоро това е един подход и определен тип администритивно действие, който може да се установи като практика и да доведе до системното му прилагане за решаване на подобни кадрови въпроси чрез временни наредби, които впоследствие да се утвърждават или отменят от църковния събор. По този начин без да се нарушава формално уставът на Църквата се заобикалят установени нормативни принципи за решаването на важни кадрови въпроси на управлението на отделни епархии или ръководството на поместната църква. По-тревожното обаче, според мене, е, че, ако не се намери приемливо решение на очерталия се спор, това би могло да има и по-далечни последици и да доведе до разцепление сред българските църковни общини в Западна Европа. Не е изключено и да се стигне до търсенето на по-радикални пътища на действие като например в посока на направените заявки за излизане от юрисдикцията на БПЦ и преминаване под омофора на друга православна патриаршия или църковна власт. Всичко това би имало крайно негативни последици за живота на православните църковни общности извън границите на България и аз мисля, че в този пункт трябва да бъдат съсредоточени усилията както на меродавните църковни фактори, така и на съответните компетентни държавни органи и институции, които имат ангажимент към външната политика на страната или правителствената политика по отношение на вероизповеданията и грижата за българите в чужбина.
- Протестната реакция на българските църковни общини в Западна Европа може ли да бъде основание за преразглеждане на вече взетото решение?
- Това зависи от баланса на аргументите и очерталите се позиции в средите на висшия клир или от адекватната намеса на държавните институции, които имат отношение към тези проблеми. Моите опасения са по-скоро от потенциалната опасност да се задълбочи този църковен спор и да настъпи ново разединение сред българските църковни общини в епархията и пак повтарям - да се потърси изход от създалата се ситуация чрез по-радикални стъпки като сезиране на европейски съдебни институции или други поместни православни църкви. В търсенето на външен арбитър или авторитет, който да реши спора, ако не се намери здрав разум в самата Църква или на национално ниво, да се интернационализира проблемът и да се сведе до чисто правното решаване на спора. Тогава ще се окажем с нов казус по църковните дела в Съда за правата на човека в Страсбург или с нови проблеми на български църковни общини, които искат преминаване към юрисдикцията на друга канонична православна църква – било то Вселенската цариградска патриаршия, Руската православна църква или търсенето на някакъв друг статут. Това би било много жалко и трагично за църковния живот на българите в страните от Европейския съюз и тук, пак повтарям, аз считам, че компетентните църковни и държавни органи е необходимо да се ангажират много сериозно и отговорно. Едните като отговорни за църковните дела, а другите - като коректив при разрешаването или регулирането на тези спорове, които опират и до състоянието на българските общности в чужбина и националните български интереси. Все пак държавата чрез специализираната Дирекция за вероизповеданията сега финансира частично дейността на тези наши православни църковни общини в страните от Евросъюза и не случайно протестните писма на църковни настоятелства и свещенослужители са адресирани и до представителите на изпълнителната власт. Отговорният за правителствената политика по въпросите на вероизповеданията министър, който отговаря и за националната политика на държавата за българите в чужбина, би следвало да се ангажира по-активно и да се опита да потърси помирение и безпроблемно разрешаване на този спор, защото последиците могат да бъдат много неприятни. Не мисля, че някой както в църковните среди, така и в държавата, може да поеме отговорност за подобни последици, ако в крайна сметка множество български църковни общини се отделят от юрисдикцията на БПЦ и преминат към омофора на друга православна патриаршия в Европа. Подобни проблеми, както виждаме, съществуват сега и с някои български свещеници и общини в Америка и ако тези тенденции на разцепление се пренесат и на европейска почва, това вече би бил огромен провал както на църковната, така и на държавната политика за българите в чужбина и грандиозен скандал по отношение на българските национални интереси.
- Как приемате назначението на митрополит Галактион за временно изпълняващ длъжността Западно- и Средноевропейски митрополит? Не е ли парадокс човек, сътрудничил на ДС, да бъде изпратен да води духовно българите в Европа?
- Аз не бих искал да се изказвам за личните или биографични подробности от битието на този митрополит, защото всеки сам би могъл да си направи своите изводи, оценки и заключения. Очевидно е, както в случая с подадената и неприета оставка на Американския митрополит Йосиф, че по тази тема са възможни различни морални подходи и позиции както в личен, така и в църковен аспект. Искам да посоча само във връзка с обсъждания случай, че този митрополит е определен единствено временно да управлява административно епархията, докато организира избора на нов титулярен епархийски митрополит, но ако проблемите се задълбочат, могат да настъпят и допълнителни смутове и усложнения.
Ако се замислим по-дълбоко обаче за генезиса на различните разцепления и спорове в Църквата след политическите промени през последните двадесет години, можем да открием, че почти винаги в подобни казуси присъстват или някакви проблеми, онаследени от миналото, или тъмните сенки и похвати на старата тоталитарна система за контрол и вмешателство в църковния живот - по някакъв начин рефлектират и върху текущите смутове и скандали. Личи един тясно административно-бюрократичен подход на действие, който игнорира духовните интереси на вярващите, боричкане за властови позиции и ресурси в църковното управление или сблъсък на групови интереси за надмощие в една или друга област на църковния живот, които се водят без оглед на това, как това рефлектира върху публичния образ на Църквата или върху духовния авторитет на клира сред вярващия народ. Всичко това, струва ми се, е смущаващо и то е израз на дълбока криза на доверието и авторитета в Църквата, които пораждат отчуждение и загърбване на интересите на редовите вярващи. А загърбването и игнорирането на същинските духовни въпроси на вярата и духовни потребности на вярващите, които често се подменят с конюктурни битки за надмощие и влияние, води до накърняване на престижа и моралния авторитет на църковния клир. Това отслабва Църквата и я маргинализира в очите на съвременните хора, превръща я в някаква ретроградна институция, която е станала заложник на феодалните интереси на отделни църковници или на определени църковни групировки, които си оспорват първенството във властта и управлението на църковните дела по начин, който изключва грижата за вярващите.
- Заговори се за връщане на стария календар в богослужението, бяха забранени сватбите в събота,… сега и този скандал...
- Тези въпроси също са спорни и намират категорично отрицателен отзвук сред мислещите хора и широките обществени кръгове. Повечето коментари в медиите по темата са показателни, а и мненията на свещеници и хора от църковните среди, които не са съгласни с подобно радикално решение, са показателни. Преди да се пристъпи към подобно решение за смяна на църковния календар или за връщане към стария стил, както се изразяват застъпниците на тази идея, е необходима сериозна дискусия и по-широко обсъждане. Това са въпроси на църковната практика, които са от широко и общоцърковно значение и тяхното разрешаване не може да бъде плод на едностранчиви възгледи и пристрастия или пък резултат от търсенето на някаква по-строга православна идентичност от някои представители на църковния клир. Този ревностен стремеж у някои по-традиционалистично или консервативно настроени църковни среди - чрез възстановяването или реанимирането на стари обичаи и практики да се търси възстановяване или възраждане на загубена православна църковна идентичност - се разминава с реалните пастирски грижи за вярващите и необходимостта от същинско духовно единство между Църквата и народа.
Подобни реформи и нововъведения в богослужебната практика сега, които се мотивират като връщане към стари традиции от миналото, не могат да допринесат по никакъв начин за възраждането на християнската вяра сред хората, които през последните години сами потърсиха пътя към храма и полагат опити да се приобщават към духовния живот на Църквата. Едно такова действие само ще отчужди хората от църковното богослужение, защото повечето българи ще продължат да си празнуват Рождство Христово на 25 декември заедно с другите поместни православни църкви като Гръцка и Румънска, и така Църквата ще се отдалечи от народа и от възприетите от народния календар празници. Църковният календар може хипотетично да си празнува заедно с другите славянски поместни православни църкви, които са извън Европейския съюз, този празник на 7 януари, но така ще се манифестира само символично единение с други православни общности, а реално по този начин ще се създаде една ненужна нова преграда между Църквата и народа и между църковния и народния календар.
Бихме могли да се запитаме: кому е нужно всичко това и на какви цели служи? Сега, когато вече се забелязват определени знаци на възраждане на вярата и църковните традиции сред българите, някои по-ревностни клирици са решили, че техните възгледи за стария календар е необходимо да бъдат възприети и от цялата Църква без оглед на по-важните духовни, пастирски и мисионерски задачи, аргументи и съображения. Те обосновават това със строго канонични постановки, които са израз на лични аскетични или канонични предпочитания или чрез определени конфесионални мотиви за разграничаване от западното християнство, които отново нямат нищо общо с реалните и насъщни нужди на вярващите хора и с традициите на българския народ.
Бихме могли да се запитаме: кому е нужно всичко това и на какви цели служи? Сега, когато вече се забелязват определени знаци на възраждане на вярата и църковните традиции сред българите, някои по-ревностни клирици са решили, че техните възгледи за стария календар е необходимо да бъдат възприети и от цялата Църква без оглед на по-важните духовни, пастирски и мисионерски задачи, аргументи и съображения. Те обосновават това със строго канонични постановки, които са израз на лични аскетични или канонични предпочитания или чрез определени конфесионални мотиви за разграничаване от западното християнство, които отново нямат нищо общо с реалните и насъщни нужди на вярващите хора и с традициите на българския народ.
Естествено, че ако някой иска толкова много да си отслужва празниците по стария стил, и досега в отделни манастири и енории у нас това може да става и то с благословението на църковната управа. Целта на подобно решение е да има възможност за това без да се стига до отделяне от църковното единство и това да води до разколнически или сектантски форми на църковност, които се основават на сакрализирането или фетишизирането на стария календар. Подобна практика може да продължи и занапред и съвсем не е необходимо цялата Църква да възприема стария календар като общо правило, след като достатъчно толерантно е позволявала да съществуват тези богослужебни практики като многообразие в рамките на досегашния църковно-литургичен живот.
- Наближава празникът Рождество Христово. Няма ли по-важни неща, с които владиците да се занимават, извън тези скандали?
- Аз мисля, че наистина има много по-важни духовни и морални въпроси на вярата и християнския начин на живот, върху които може да се насочи вниманието и усърдието на духовенството и редовите вярващи и това са именно въпросите на милосърдието и духовните ценности, които сякаш все по-рядко откриваме в нашето ежедневие. Това са и въпросите, над които ни приканва самата Църква да се замислим в навечерието на Рождество Христово, за да си припомним същинските духовни извори на вярата и християнския морал, за да се опитаме да намерим нови сили и вдъхновение за повече човечност и справедливост, хуманност и милосърдие в нашето все по-дехуманизирано и бездуховно време и общество. Ако се опитаме наистина да вникнем с ума и сърцето си в духовното послание на Евангелието в навечерието на Раждането на Младенеца Иисус Христос, ще открием за себе си и за нашите ближни, какво означава да търсим най-вече „Прослава на Бога във висините, на земята мир и между човеците благоволение!” Това е същинското духовно послание на Рождество Христово, което трябва да приемем с вяра в нашите сърца, за да открием тайната, която очакваме с трепет в коледна нощ, да ни изпълни с упование в доброто и да ни даде надежда и сили за повече доверие и любов между човеците.
Източник: Гласове
Източник: Гласове
