Прошка в българските блогове

Прости ми, любов! За това, че не те задържах. За това, че не те разбрах. За това, че те нараних. За всичките пъти, когато съм те подминавала и не съм успявала да те видя. За това, че не те изпих до капка. За това, че те жадувах толкова, че те търсих на грешни места. За тогава, когато съм те проклинала. За грозните думи, които съм казала. За изгубената ти красота. Прости ми!

Прошката ми е нужна.."


Петя Попова: Искам да науча децата си да искат прошка

"Колко е хубаво, когато се обадят децата и къде през смях и малко сериозно си простим всичко. Навярно така се чувстват и нашите родители, защото със сигурност очакват нашето обаждане. Това ни събира от далечни краища и силно ни сближава.

Помня, колко ми беше трудно да поискам прошка в един такъв ден преди години. Вътрешно се бунтувах да направя нещо, само защото е традиция.

Изминаха години и сега ми е много лесно да го направя, почти без да се замислям и с радост.

Искам така да се научат и децата ми с лекота да разбират и прощават и да искат прошка, защото вече знам, колко е важно за човека да се освободи бързо от излишното напрежение и стрес с няколко думи, а кой знае, може би и да прогони своите болести така".

Ден за прошка
(evilyosha)

"Прости!"
"Прощавам."
Трудните думи.
Преглътнах си егото.
И се смирих.
Не ми е трудно.
И не забравям-
не всеки миг
е нежен и тих.
Има мигове-бури.
И все ураганни.
Има мигове-болка
и самота.
Има такива, в които
без друм си,
залутан в безкрайна
ниска мъгла...
Заради тях ми прости
и простен си.
Нови ще има.
И все ще боли.
Че те обичам
не ми прощавай.
Просто...
обичай ме,
не ме щади.

Прошка е. Непропускайте този шанс
(shine)

Седмицата на Прошката малко по малко си отива. Това не е като онези уникални дни, в които се демонстрира "особено" отношенние към това, което символизират (14 февруари, 8 март) и всеки малко или много прави това, което всъщност трябва да прави винаги. Тази седмица е последния шанс да простим и да ни бъде простено за тази година. Човешко е да се греши, нали знаете това оправдание, така известно и употребявано. Ние не се учим да грешим, съзнателно или не го правим без да ни е нужно знание. Но щом не всеки умее да прощава, това ме навява на мисълта, че не всеки е научен на това. И идва въпросът – как да се научим? Безболезнено това знание се внедрява в психиката на малкото дете, то се възпитава в този дух, но ако по някаква причина не е научено как и кога трябва да го прави, какво му остава? Прошката е знание, драги ми хора, знание за божественото в нас, тъй като освен грешни хора ние можем да сме и мъдри богове, стига да открием искрата, която Господ е вложил в нас. Но това могат да бъдат само приказки, празни думи без смисъл и посока, ако останат думи, без дела. Човек трябва да прощава не само на думи, дори понякога думите не са нужни. Но в тази седмица са. Изричайки „Прости ми” и „Прощавам ти”, човек надскача вътрешния си егоизъм и извършва действието прошка. Да, прошката има не само психичен характер, има и физически. Ние прощаваме вътрешно, но запазим ли тази прошка само за нас, без да покажем, че сме я направили, малка част от нея остава недоизпълнена. Защото ние, хората, имаме нужда да разберем, да ни бъде казано и показано, че ни е простено, това ни сполотява и сближава, помага ни и ние самите да си простим. И когато достигнем и тази малка част на прошката – изказаната, до която не сме посмели да се докоснем от страх, че ще изгубим достойнство, тогава сме се издигнали над обикновените си страсти и желания. Нека простим и потърсим прошка тази седмица, не защото така ще се почувстваме по-добри, а защото човек никога не знае, ако днес пропусне, утре дали ще има шанс да го направи.

За прошката и опрощението
(katan)