Това е въпрос, който ми задават постоянно:
Какъв е отговорът, ако попитат:
- Но как може да ядете своя Бог?
Какво може да отговориш на това?
- Ами, да. Ядем.
Бих подходил към въпроса от два ъгъла.
Първо, сам Бог ни е казал да постъпваме така.
Той е събрал учениците не в някакво специално сакрално помещение, не за ритуал, а за хранене. Събрал ги е, за да ядат заедно и да се радват заедно. Събрали са се в една обикновена горна стая. Сложили са масата. Обикновена празнична трапеза. И там Той е взел обикновен хляб, разчупил го е и е казал:
- Яжте, това е Моето тяло.
Благословил е най-обикновено вино и е казал:
- Пийте – това е Моята кръв.
И го е раздал на учениците, и те са яли и са пили.
И им е казал да продължат да правят същото.
Те са го направили. И продължават да правят така и до днес.
За това се говори в Евангелието, в Деянията на апостолите, при апостол Павел. Цялата история на Църквата е посветена на това. Догматическите спорове се преодоляват, проблемите с каноните също, споровете за епископските права и територии също. Остава едно основно нещо, центърът на живота на Църквата: Евхаристията.
Не е имало община и сега няма, не е имало Църква и сега няма, без преломяването на хляба и благославянето на виното. И без вкусването им от вярващите.
Вярваме и твърдим това преди всяко причастие, че по тайнствен начин, запазвайки вида на обикновените хляб и вино, чрез слизането на Светия Дух, Когото изпраща самият Иисус Христос, Синът Божи, хлябът и виното стават в действителност Тяло и Кръв Христови. На вкус са хляб и вино, но в действителност са Христос.
Затова ядем. Кого? Христос? Самия Христос.
Всичко това е хубаво, ще кажете, сами сме го чели, но не е ли канибализъм?
Как да го разберем, по-просто някак си, по житейски?
От една страна, не може да се разбере по никакъв начин. Просто се доверяваме на Бога. Нормално е човек да приеме факта, че не разбира напълно Бога. Ето, само единици на Земята разбират биномната формула на Нютон. Но всеки си мисли, че може да разбере Бога.
Помните ли, че Христос сам каза:
- Ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има вечен живот, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е истинска храна и кръвта Ми е истинско питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него.
А мнозина, като чули тези думи, помислили, че Той говори за канибализъм, и Го оставили. Избягали от Него като от безумен. Защото си представили нагледно думите Му като парчета месо и сурова кръв.
Бил нужен подвиг на вярата, на ума и сърцето на учениците, за да не си представят месо и кръв наяве, да повярват, че това е непонятно и тайнствено. И да приемат тези Негови думи и това Негово учение. И че тайнството на яденето на Тялото и Кръвта Божии става център на живота на Църквата, става онова, което изгражда по тайнствен мистичен начин Тялото на Самия Христос, при това изграждайки го от нас. От нас, обикновените човешки същества, слаби, напълно небожествени, ограничени, страхливи, често злонамерени. Но изведнъж всички ние ставаме, според Неговото обещание, Самия Той, ставаме Неговото Тяло, ставаме Неговата Църква.
Сега, как можем от нашия прост земен опит да се доближим до този висок опит на храненето ни с нашия Бог.
Нека първо ви разкажа нещо за себе си.
Аз много обичам моя град Санкт Петербург. И чувството за красота не ми е чуждо. Напротив, то често ме завладява напълно. Днес вече съм бил на много места. И не само на брега на Нева ме е завладявал възторг от прекрасното. Но именно тук, в моя роден град, преживях за първи път този опит.
Две години прекарах далеч от Петербург, в армията. Служих в Заполярието. И после се върнах. Отидох на разходка по родните улици, алеи и канали. В една зимна вечер излязох на пл. „Св. Исаак“ от страната на „Вознесенски проспект“, при Мариинския дворец. Беше наистина тиха вечер. Снегът падаше на огромни снежинки по земята, които преди да паднат, се завихряха в светлината на белите фенери. Пред мен беше Синият мост, покрит със сняг. Зад него се намираше императорският паметник – конник на две опорни точки. Зад него – площад, дървета, къщи от всяка страна. А зад всичко това – Исаакиевият събор. Може би най-красивият катедрален храм във вселената… А над всичко това се сипеше и падаше бял сняг.
Спрях и се загледах. Дъхът ми секна, колко прекрасно беше това. Изведнъж си помислих, че трябва да направя нещо с цялата тази красота. Трябваше да я взема със себе си, да я отнеса. Да си я присвоя, да я направя своя завинаги. Но как?
Изведнъж разбрах. Трябва да я изядеш. Просто я взимаш и я изяждаш цялата. Ще кажете, че е лудост? Може би е. Имате ли по-добър начин?
Клеопатра е взела най-красивата си перла и я е натрошила в хаванче. За да я има само за себе си. Не е било достатъчно за нея да виси като висулка на врата ѝ. Тя я е натрошила и я е изпила заедно с виното.
Пророкът, спомнете си, изяде свитъка от Господа.
Още по-прости и ясни примери от живота.
Майката иска да изяде детето си. Хапе го за дупето, по ръцете и краката, то е толкова красиво и тя иска така неудържимо да се доближи още повече до него, да стане нещо единно с него.
Още по-разбираем пример: влюбените са готови да се изядат, да се погълнат един друг, толкова силно искат да станат едно.
А ние, ние ядем своя Бог.
Ние по принцип сме съставени от това, което ядем, от нищо друго. Бог казва: искате да сте съставени от Мен? Тогава Ме яжте. И ние наистина ядем.
Искаме да сме съставени от Бога. Искаме Той да бъде в нас и ние в Него. Да сме съставени от Него. Да се обновят плътта и душата ни и да не бъдат нашите бедни, малки, ограничени. Да бъдат обаче Негови, а не просто „като Него“. Да бъдем създадени от Него. Много го искаме. Желаем да бъдем толкова близо до Него, колкото е възможно, колкото сам Той ни позволява да бъдем.
А Той не само ни допуска до Себе Си, а и Сам влиза в нас. Желае да влезе в нас.
И ни допуска нас, бедните и нещастни, в Себе Си. Той става нас. Ние ставаме Него. Едно небивало единство.
Ние сме Бог. И Бог е ние.
Ето защо ядем Бога. И ще продължим да ядем, докато това е Неговата света воля.
