Мобилно меню

4.9805352798054 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (411 Votes)

1534 800Прот. Роман Савчук, клирик на Московска епархия и сътрудник в Издателския съвет на РПЦ говори за духовните измерения на днешната световна криза: Свидетели сме на падането на още един Рим. Бог допуска да се унищожи всичко, което може да се превърне в идол. И може би това е вечен религиозен закон.

Има теми, по които е много трудно да се пише. Те са трудни, защото не само засягат основите на твоя мироглед, но и са в основата на целия ти житейски опит в светоусещането и търсенето на своето място в света. Израснах в Украйна. По произход, манталитет и самоидентичност винаги съм се определял като украинец. Говорех и мислех на родния си език – украински. С изключение на телевизията и първите три години от живота ми в Якутия, рускоезичната среда не беше моя.

След като завърших училище, постъпих в Киевския университет по строителство и архитектура. В нашата група от над тридесет души аз бях единственият, който не преминаваше на руски при личното общуване. Дори съквартирантът ми, момче от Тернопол, за моя пълна изненада успяваше да общува на руски с момчетата от Киев, които знаеха украински. Не преминавах на руски език не защото го намирам за неприемливо или защото съм националист. Съвсем не. Просто смятах, че нямам опит в говоренето на руски и че всякакви опити за имитация биха били комична пародия. В същото време смятах, че ситуацията, при която моите приятели ми говорят на руски, а аз на украински, е съвсем нормална. Ако на хората им беше по-удобно да говорят на руски, нека го правят, докато на мен ми беше по-удобно да говоря на украински.

Във вътрешния ми живот обаче, в моето светоусещане имаше странно лично преживяване. Неведнъж съм забелязвал, че когато си мисля за нещо философско и абстрактно, мирогледно, по някаква причина лесно мога да превключа на руски и да говоря със себе си на руски. Като се има предвид казаното преди, странността на подобно преживяване изглежда още по-оправдана.

Спомням си и друго преживяване от младостта ми. Когато ми се налагаше да мисля за Украйна, Русия или Беларус, сякаш се докосвах до нещо свещено. Доколкото мога да преценя сега, това беше опит за стремеж към единство в многообразието, който има за религиозна основа опита на помирението в Христос: „няма нито грък, нито юдеин“. Да, точно това изчезване на остротата на украинското, руското, белоруското, преодоляването на собственическото чувство в идейния смисъл винаги съм виждал в идеала за Светата Рус. Освен това никога не съм добавял негативни конотации към този образ по смисъла на противопоставяне на Русия спрямо Запада или на „изграждането на правилния свят“ в противовес на прогнилите ценности. Нещо повече, подобна пряка експлоатация винаги ме е отвращавала, предизвиквайки усещане за оскверняване на свещеното. Както и опитите да се използва този образ в тесен национален интерес – по смисъла това сме „ние“, това е „нашето“. Именно тази „сакралност“ на образа на Светата Рус винаги ми е помагала да преодолявам всякакви идеологически трудности. Тя просто беше извън обсега на идеологията. Тя беше по-близо до Христовото „обичайте се един другиго“, отколкото до идеологическото „ще видят те“. За мен това беше като жива връзка между този призив на Спасителя и реалността. Вътрешната цялост на този образ, неговата абсолютна трансцендентност, неговата непоклатимост, която се противопоставя на политическите реалности и вълнения, ми позволи да остана украинец, да обичам родината си, езика си и да не смятам за предателство „украинството“ по отношение на Русия, нито „руското“ по отношение на Украйна.

Няма нужда да отбелязвам какъв шок беше за мен краят на февруари и всичко, което последва. Ако използвам думите на о. Сергий Булгаков, преживях го като трагедия в любовта. Предателство на любовта.

Оказа се, че докато бленувах за преодоляване на враждата и разделението, както разбирах идеала за трансцендентната Святая Русь, тя беше активно спускана от небесата към земята, чрез оръжията на идеологията за силата и правото на агресия. Съвсем неочаквано за мен се оказа, че много хора смятат себе си за носители на „правилната  рускост“, а „свещената“ защита на „руския свят“ за тях е безусловно благословено начинание.

Трябва да призная, че прочитът на идеята за „Светата Рус“, който оправдава пренебрегването на Евангелието, смути не само мен. Много хора усещат духовната фалшивост на това разминаване. И това се превърна в истинско изкушение. „Светата Рус“ стана опасен идеологически инструмент. Опасен не заради политическото си съдържание. Нека политиците си разсъждават за това. За мен стана очевидна опасността от формирането на религиозна идеология, която се опитва да въвлече Бога в осъществяването на изключително секуларни земни цели.

Колкото и да ми е болно да го кажа, днес обаче трябва да признаем смъртта на „Светата Рус“, за да запазим Бога в душите на много хора. Дойде време да засвидетелстваме, че в бляновете за Светата Рус вече няма място за Живия Бог. Те самите се превърнаха в бог за много хора.

Във всички тези събития обаче аз виждам не само трагедия. В случващото се ясно се чете благият промисъл на Твореца. Не случайно Бог допусна тази трагедия да се случи в момент, когато толкова ясно започна да се говори за разкол в Православието. Именно Светата Рус, като последна крепост на Истината, се опитваше да замени много по-значимото и по-висше единство – единството в Христа на всички православни църкви. Подобно на Византия, която с падането си само потвърди истината за Църквата, че „портите адови няма да ѝ надделеят“, идеята за Светата Рус с нейния крах трябва да бъде в основата на нова увереност, че Църквата не може да бъде съкрушена от силите на този свят.

Увереността, че не политическите или националните формации съхраняват Истината, а обратно – Истината е, която ги утвърждава. Свидетели сме на падането на още един Рим. Бог допуска да се унищожи всичко, което може да се превърне в нов идол. Може би това е вечен религиозен закон: както някога евреите не са могли да понесат дългото отсъствие на Моисей и си издигнали идол, който видимо да олицетворява близостта на Бога с тях, така и ние сме свидетели на рухването на идола на „Светата Рус“, който беше издигнат от желанието на обикновеното религиозно съзнание да построи рай на земята.

Трябва да признаем, че „светлината“ на идеологията, с която се опитват да просветят света днес, всъщност е тъмнина, защото в нея няма място за Христос, защото тя се противопоставя на истинската Невечерна светлина, опитва се да Я замести.

Провъзгласявайки „смъртта“ на Бога в идеологията на западния свят, философите от края на 19 и началото на 20 в. не бяха пророци. Те просто констатираха отдалечаването от Истината на онази секуларна идея, която се е опитвала да се скрие зад християнството, но е била по-скоро негов антипод. Днес също трябва да признаем „смъртта“ на Бога в идеологията на Светата Рус. Това не означава, че трябва да зачеркнем този идеал от историята. В продължение на цели векове той е бил за нашите предци наистина свещен и трябва да заеме полагащото му се място в историята. Всъщност именно затова го използваха, затова се прикриваха зад него.

Ако щете, в това, според мен, се крие истинското историческо значение на Светата Рус – да погребе със себе си опитите да се построи рай на земята, да погребе онзи двойник на Църквата, който винаги се стреми да съблазни вярващите, да ги постави в услуга на княза на този свят, да ги въвлече в съревнованието за власт, което е негово, на дявола, достояние. Ние трябва да погребем всички двойници на християнството.

Какво трябва да се появи на мястото на „Светата Рус“? Онова, което се опитаха да подменят с този идеал. Светото съборно и вселенско Православие. Именно вселенската Църква с нейната проповед за мир и любов трябва да се върне като светиня за всички народи от историческата Рус. Зад този залез на идеята трябва да разпознаем новия изгрев на Слънцето на Правдата.

Източник: „Живой журнал“ на автора

Ахилла


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8rfu3 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари