Има ли духовност, в положителен смисъл, извън Църквата? Този въпрос често предизвиква спорове в нашите църковни среди и обикновено се припокрива с въпроса, има ли благодат извън Църквата. Всичко зависи от това, какво значение се влага в това енигматично днес понятие - духовност. То е от онези реалности, за които не може да се даде определение и все пак един условен опит би бил следният: духовността е култивиране на човешкото сърце до състояние то да срещне и познае Бога. В този смисъл, да, духовност има и извън Църквата, защото Бог не само слънце и дъжд праща на всички хора, но както се казва в тълкуванието към един древен богослужебен сборник, Богу са приятни и Той приема и славословията на еретиците. С други думи, Бог цени честността на човешкото сърце, където и да се намира то. Затова Той говори на това сърце, милва и наказва тази душа, ръководи я според закона на съвестта, записан у всеки. Затова са и възможни чудесата извън Църквата.
Защото Бог не ги върши по задължение, нито са Му вменени в дълг към тези, на които е разкрил пълнотата на Своето Благовестие. Чудото е израз единствено на милостта на Бога и любовта му към всеки човек. И единствено честността на сърцето, което вика към Него, задължава Бога да откликне, дори до чудо. Ние пък, в нашия агностицизъм стигнахме дотам, да считаме чудото за висш израз и потвърждение на Истината, за онзи външен авторитет, който доказва истинността на една вяра или дори светостта на един човек. Изведнъж се оказа, че нямаме сетива и критерии за това и изкушаваме Христос, питайки Го: "Що е истина?". Както знаем обаче, Той е отговорил с мълчание на този Пилатов въпрос. Не е чудно тогава, че стоим като безмълвни риби, ако някой неправославен или дори нехристиянин ни каже, че Бог е извършил с него чудо. Най-много да кажем, че е от лукавия. Но сърцето на човека ще говори друго и той ще загуби всеки интерес да общува с фарисеи като нас. (Естествено нямам предвид площадните чудеса, актуални в България допреди няколко години).
Но да се върнем на светостта. Да, Бог ръководи всяка човешка душа по пътища само Нему известни. Но само на Своята Църква Той е пратил Утешителя, който да ни научи НА ВСИЧКО. И в това е разликата в духовния живот на хората вътре и извън Църквата. В Църквата Бог сътрудничи по неповторим начин с човешката душа, помага й не да живее според закона на съвестта, дори на по евангелския закон, а прави от нея "нова твар". Затова има големи и истински праведници извън Църквата, но светци няма.
Но като няма външен авторитет, който да ни каже, ето това е Истината, а това лъжата, това е плодът на Духа, а това на лукавия, тогава какво, агностици ли трябва да станем? Да, ако живеем извън Църквата или пък в нея, но като чи ли извън. Тогава може да четем Евангелието денонощно и да разберем по съвършено различен начин какво иска от нас Христос - да си спорим безплодно до безкрайност, както обикновено протича един спор с протестанти.
Струва ми се много опасно, на който и да е етап от християнския си път да приемеш като аксиома, че нямаш критерий за истина и не можеш да имаш (защото си новопокръстен, или необразован, или смирен и затова нямаш свое мнение, защото още се учиш и безброй други в този дух). Тогава неминумо ще станеш роб на "буквата" на Евангелието, на каноните, на цялото църковно учение и на един куп авторитети.
Бог е вложил у всеки стремеж към истината и ако човек е безкомпромисен до жестокост към себе си в нейното търсене, то Бог е длъжен да се открие на това сърце, ще му яви Своята църква, а в нея - Себе Си. Въпросът е в това "до жестокост безкомпромисен" - в никакъв случай нямам предвид безкомпромисен в спазването на заповедите или каноните, в аскетичния си живот, а безкомпромисен в ЖАЖДАТА си за истината. Даваме ли си сметка, колко много са нещата и приоритетите, които поставяме по-високо от нея? И на първо място е ДУХОВНИЯТ НИ КОМФОРТ. Градим го с години, със старание, събираме парче по парче големия пъзел на нашия мироглед, на нашето разбиране що е Бог, що е човек, що е истина. Много ревностно пазим "реда" на вътрешния си свят и това е естествено, защото така се чувстваме сигурни, защитени, по-малко уязвими. И всеки опит за по-сериозно сътресение и объркване ни кара да се чувстваме буквално нещастни. И бързаме да тряснем вратата пред всеки, който заплашва нашето "разбиране за нещата". Но ето как прот. Шмеман описва действието на Светия Дух: "Не трябва ли пак да осъзнаем и почувстваме, че цялото християнство от една страна, е велика скръб по Светия Дух и ЖАЖДА за Него, а от друга, радостен опит за Неговото пришествие, пребиваване, дихание. В Свещеното Писание Духът е наречен "вятър", за Него е казано: "Той диша, където иска, и не знаеш откъде идва и къде отива". Вятър! Ние тъкмо сме се прибрали в своята стая и всичко сме подредили. Всичко е ясно, просто, определено, система, дисциплина, порядък. Приеми, подчини се и вярвай, че така трябва да бъде и че само така може да бъде. Но ето, че отваряме прозореца и през него нахлува вятърът и извива всичко в своя вихър. Всичко изглежда ново, всичко се превръща в живот, в движение. Това е образът на Светия Дух в Църквата".
Няколко пъти бях чула един монах да казва, че работата на Светия Дух в човешкото сърце причинява болка, толкова силна болка, че малцина издържат. Той сигурно говореше за неповторимия начин, по който Светият Дух чисти страстите от човешкото сърце, но съм убедена, че това важи винаги, когато Духът докосне човешки логичния мироглед, който носим в сърцата си. Мисля, че в такъв момент се изпитва жаждата ни за истина. Безпорядъкът причинява толкова голяма болка, че издържат само тези, за които душевният комфорт и спокойствие не са по-важни от истината. Тоест тези, които в този момент съберат сили и се отрекат от себе си, за да последват Бога. Мисля, че е неминуемо за всеки, поел по християнския път, да премине през, може би много, не знам, такива Срещи. За това и казах в началото, "до жестокост безкомпромисен в жаждата си за истината". Тази готовност за саможертва Бог никога няма да презре.
А ето горните думи, въплътени в един момент от живота на стареца Ефрем Катунакиотски - известен светогорски подвижник, починал неотдавна. Когато пристигнал на Света Гора, още съвсем млад, той се настанил в килия на зилоти (непризнаващи каноничната Църква, поради смяната на календарния стил и икуменическите увлечения най-вече на Вселенската патриаршия). Старецът на килията Никифор също бил зилот. Минало немалко време и Ефрем казал на стареца си: "Дядо, от известно време мисълта, че сме вън от каноничната Църква не ми дава покой. Какво да правя? Старецът Никифор (ако не се лъжа) отговорил: "И мен, чедо от известно време ме смущава същата мисъл. Нека се помолим 40 дни Бог да ни научи на волята Си". На 26 ден Ефрем получил откровението и радостен отишъл при стареца си: "Отче, Бог ми откри волята Си!" "Аз, обаче, още нямам отговор, затова ще чакаш". На 40-ия ден Божията воля била открита и на стареца му. Така те, заедно с цялата килия се върнали в Църквата. (Макар че повредената от зилотизма душа почти никога не може да се освободи от тежкото си наследство и дори в Църквата продължава да кръжи като теглена от магнит към дупката на формализма и закостенялостта - което и се доказва от по-нататъшното развитие на тази история. Но това е друга тема).
Въпросът е в това "измъчване", в необяснимата празнота, която са чувствали. Но първо тази празнота трябва да се осъзнае и признае. За което се искат много честност и сила. Сигурно не им е било лесно да се преборят с цялата си зилотска идеология, в която са се упражнявали не само книжно, но и подвижнически. Отговорът на Светия Дух в сърцата им сигурно е бил много болезнен - но това не ги е интересувало. Защото повече от себе си са обичали Истината.
Ако се вторачиш обаче в някой авторитет, а не в неговия Вдъхновител, ти никога няма да чувстваш непълнота. Ще си сит с реда и яснотата в стаята си. Затова мисля, че наистина душеспасително е не просто да четеш и изучаваш Библията, да спазваш Евангелския закон и каноните на Църквата, а във всяко свое начинание да искаш да изпълняваш волята Божия - с цената на всичко.
Публикувано за първи път във форума към "В начало бе Словото"
