„Путин за Крим: Русия ще стигне до края, защитавайки своите интереси”.
По времето на моето детство бабите бяха готови да простят на властите всичко, „само да няма война”. Днес част от самоубийствено настроеното население също е готово да прости на Путин всичко – само да организира война. Не умеят да живеят и затова мечтаят поне да поубиват.
Когато лидерът на една икономически слаба, но ядрена страна казва, че „ще стигне до края”, това означава, че той е готов да отиде до ядрения край на човечеството. Какъв добър чичко.
И публиката, възхитена от тази бруталност, малко се вълнува от факта, че през ядрената зима няма да има кой да отиде да почива в Крим. И че малкото оцелели след такъв „край” едва ли ще намерят пътя към мястото, което някога се е наричало Севастопол. И за какво ще им е?
Допускането на ядрен шантаж означава пълна дезориентация във въпросите на етиката, във въпросите за съотношението между целите и средствата. Преди 40 години изглеждаше, че хората по света имат консенсус около тезата, че никакви цели не могат да оправдаят гибелта на човечеството в атомния огън. Сега знаем, че такава цел има: човечеството може да изчезне заради правото на кримчани да не учат украински език. Старият Брежнев бе много по-хуманен и човечен. По-мъдър. Хората остаряват различно. Някой, загубвайки личната радост от живота, престава да цени живота изобщо – особено чуждия... Не, по-добре е Русия мирно да пропусне края на Путин.
Смирено ще отбележа, че по този въпрос позицията ми съвпада с официална позиция на Московска патриаршия. Такава, каквато беше през 70-те и 80-те години: „Свещеният дар на живота” и т. нат. Тогава беше лесно да изговаряш думите „за мир”: съветското ръководство също беше преди всички за мир в целия свят и за неупотреба на ядреното оръжие. Ще чуем ли тези напомняния за мир от устата на патриарха в ситуация, когато националният лидер е решил лично да размаха ядрената бухалка?
