Мобилно меню

4.5 1 1 1 1 1 Rating 4.50 (108 Votes)
Бях се зарекла да не говоря  за сагата “Тодор Карагьозов в Биг брадър”, преди шоуто да приключи, за да не ставам част от рекламната кампания на предаването. Сега шоуто свърши и е време да се каже недоизказаното, време е за думи, които няма да бъдат меки. Не мога да замълча, макар да не съм канена в нашето си православно издание на “Голямата уста”, където вече месеци наред изобилства от  похвални слова за великото дело на Тошко. В това православно интернет-студио има водещи и коментатори и май доста многобройна “благочестива аудитория”. Там чухме всичко. Чухме, че Тошко ще свидетелства за православието пред нашето пропаднало общество. Чухме, че той ще извърши “велики дела” на мисионерство и съдбоносна за нашата Църква социално-просветна дейност. Чухме как всички трябва да подкрепяме неговата почти невъзможна мисия. Чухме как “Биг брадър” и целият свят са направили световен заговор (естествено с участието на масоните), който цели предаването да се манипулира и “харизматичната” мисия на Тошко да се компрометира (ясно защо: така искат враговете на православието). Почетохме  и анализите на видни “православни анализатори”, които обсъждаха евентуалните ползи и вреди от това участие и стратегически ни призоваха  “да изчакаме, за да видим какво ще се случи”! Чухме всичко! Доста неща обаче не разбрахме!

Не разбрахме великата тайна на “благословенията” около влизането на Тошко в къщата. Има ли благословение, няма ли благословение? Кой е дал благословение и за какво: Дали да влезе в къщата, но да не участва в греха (на това последното йезуитите могат да завидят)? Представлява ли Тошко Православието или не? Въобще чухме повече от възможното и дори повече от невъзможното. Накрая чухме от един архиерей, че Тошко достойно представя православието…!?!

Всичко това се оказа вярно, … особено последното. Тошко наистина представи достойно нашето родно православие - такова, каквото си е то, или по-точно – такова, каквото ни го представят православните “брадъри” на Тошко. Убедена съм, че не трябва да говорим за Тошко. В крайна сметка всеки сам избира къде да участва. Трябва обаче да се говори за нещо друго - за неговите православни “брадъри”, които  създадоха неговия “православен имидж” и които ни налагат този имидж като модел за православност. Това са онези “брадъри”, които създават атмосферата, която диша всеки като Тошко, всеки BG-православен - атмосфера, която те кара да “мечтаеш” за Биг брадър с фикс идеята, че точно ти имаш “харизмата” на велик мисионер и просветител (най-вече медиен).

Аз няма да коментирам, а ще задавам въпроси, повечето реторични:

Откъде “изкопа” Тошко това “православие”, неговото си… или по-правилно, от кого го взе назаем? Кой го научи, че православието се състои в това да раздаваш присъди, да учиш на морал, да си “мярка” за всички? Кой внуши на Тошко какъв велик мисионер е той и какви велики плодове дават неговите “подвизи” по училищата в София? Кой внуши на Тошко, че най-важното за Църквата днес е да се говори по медиите (без значение какво точно), за да се покажат “великите дела” на мисионерство и благотворителност? Кой възпитава патоса на активизма, на прословутите “социално-просветни проекти” (най-често употребявания израз в цялото издание на Биг брадър)? Кой внуши на Тошко, че е супер комуникативен, нестандартен, диалогичен, интересен, ангажиращ вниманието на младите хора, оригинален в работата със зависимите – все неща, с които той постоянно парадира? Откъде се появи неговата увереност (по-точно самоувереност), че именно той е човекът с мисия? Защо “мистичният” му поглед и морализаторският му тон се превръщат в образец за подражание? Възможно ли е идеалът за мисионер да не може да състави нито едно логически и граматически правилно изречение (проверете записите от предаванията) и всичките му изказвания да показват пълна богословска неграмотност? Ето сега и черешката на тортата с претенции: откъде се появи българската сюрреалистична продукция с църковен привкус “работа със зависими” (кои са режисьорите, сценаристите, актьорите и операторите на филмите, които гледаме?) Могат ли да работят със зависими хора, които по всичко личи, че са достатъчно зависими - от някой гуру, от “нескопосани” клишета на църковно поведение, нямащи нищо общо с “живия живот”, който Църквата трябва да въцъркови. Могат ли да работят със зависими (а и въобще с не-зависими) хора, които са в плен на собствените си и на чужди илюзии за Църквата и духовния живот, хора, които предизвикват само досада  със скучните си, лишени от смисъл заучени клишета? Кой може да застане пред няколко милиона зрители и да претендира, че представлява православието и то как?

Ето и още един въпрос, последен: Дава ли си Тошко сметка за всичко, което се случва с него или той и досега остава пленник на своя мисионерски патос и предварително провъзгласена победа (над самия Биг брадър)?

Без съмнение въпросите са реторични; те сами отговарят. Повтарям, аз не говоря за личността на Тодор. Има обаче две полезни неща в цялата сага “Тошко в Биг брадър”, за които трябва да кажа няколко думи.

Първа полза: За мнозина стана ясно (за мене това е очевидно), че Тошко е жертва. Тошко през цялото време не действаше сам, нищо че всяко негово изречение (или опит за такова) започваше с думата “аз”. Това показва от една страна “аз-благочестието”, в което човек се възпитава в нашето си родно православие, но от друга страна разкрива колко много са се погрижили всички православни “брадъри” на Тошко да му внушат някои неща. Простички внушения: ти си велик мисионер, ти работиш прекрасно с младите хора, ти си “свежар” в подхода си към зависимите. Внушения, които те правят самия тебе зависим от “брадърите”, които те учат как да бъдеш православен и как да станеш православен камикадзе заради великата мисия. Внушения, които  направиха Тошко зависим от всякакъв тип православни илюзии за Църквата и православието. Внушения, които направиха Тошко зависим от безжизнените “методики” и “рецепти” за църковен живот, които той трябваше да предлага на младите хора в България. И накрая (а може би най-важното) – внушения, които направиха Тошко “зависим” от безброй гуру-та: гуру-та, които предлагат съмнително богословие и духовност, гуру-та, които искат да бъдат личният Биг брадър в живота на много хора, гуру-та, които налагат собствената си представа за Църквата. Затова мисля, че Тошко се оказа жертва – жертва на тези свои православни “брадъри”, които искат да бъдат Биг брадър-и (задължително православни) в живота на всеки един от нас на мястото на Христос и Църквата. Може би точно затова Тошко почти патологично искаше да участва в Биг брадър, точно за да се освободи поне за миг от зомбиращото попечителство на своите си православни “брадъри”.

Втората полза ще нарека “полза от реакциите”. Видяхме реакциите “за” и “против” великата мисия на Тошко. Всички трезви гласове на хора, които не искаха този тип представителство на православието, Църквата и богословието пред “българския народ” (също много популярен израз в устата на Тошко) бяха на часа анатемосани от същите тези “брадъри”. Близо три месеца това беше най-актуалната православна тема в BG-православието. Близо три месеца хората се припознаваха като православни или не, някак си по съпричастността си към великата мисия на Тошко. Добре, че шоуто свърши, иначе тази мисия щеше да засенчи по медийна значимост Рождество Христово. И то не поради претенцията на Тошко, а заради истерията на нашето си родно, вече почти изцяло медийно православие.

Сагата “Тошко в Биг брадър” показа как можем да припознаем православните у нас: по реакциите ще ги познаете. Появи се (всъщност вече го е имало) един особен тип “благочестиви православни християни” у нас: “сапунено-православни”. Сантиментални, еуфорични, патетични, сълзливо благочестиви, за които целият живот в Църквата прилича на безкраен латиноамерикански сериал. Най-важните неща са дълбоките въздишки, страстните сълзи, силното въодушевление… Тези “сапунено православни” не се интересуват от реалния живот, а живеят в розовия свят на своите илюзии за Църквата и въздишат по православните медийни герои с отнесен поглед и мистичен глас. Ако бях Фройд, сигурно щях да навляза по-дълбоко в темата, но… В този “православен сериал” обаче липсва най-важното: липсва нормалното отношение към реалния живот и реалните хора около теб, към хората, които живеят, работят, обичат се и се опитват да придадат някакъв църковен смисъл на живота си. Това е! И в очите на нашите си “латино-православни” Тошко се появи като герой от дълъг православен сериал, като персонаж, на когото ние трябваше да се възхищаваме, да го подкрепяме, мъжете да му подражават, а момичетата да въздишат – е, поне докато нещата си остават на филм. За тези реакции става дума.

Има и още нещо. Освен тези две ползи трябва да има и трета, но тя е възможна само, ако ние го искаме. Това може да е личната полза на всеки, който не иска да бъде жертва на нашите си родни православни “брадъри” и да стане герой от някой друг филм. Обратното означава да превръщаме живота на всеки млад човек, който влиза в Църквата, в негов личен Биг брадър, където 24 часа в денонощието той може да чуе гласа на своя гуру: “Говори твоят духовен наставник, твоята седмична мисия е…" Следващата стъпка е младите хора, които влизат в Църквата, да започнат да дават обет за “активна социално-просветна дейност” и да получават сертификат за работа със зависими. Естествено, най-важното послушание си остава да представяш православието по медиите.  Какво да правим обаче с човека до нас, с обикновения, нормален, реален човек? Какво да правим с илюзиите за Църква и духовния живот, с фалшивото благочестие и зависимостта от гурутата? Какво да правим с липсата на нормални отношения на внимание и грижа в Църквата? На тези въпроси май няма кой да отговори!

Сагата “Тошко в Биг брадър”  може да бъде полезна, ако успеем да забравим православните медийни герои и да оставим малко място за Христос. Мисля, че е разумно, нали? Приказката на Тошко свърши! Свърши за него и за всички, които страдаха и се бореха с него – нищо, че никой не разбра защо.

Но! Тази приказка не е свършила за авторите и разказвачите на приказки (православни!). Те ще продължават да пишат и разказват приказки, в които ние трябва да сме главните герои. А в чуждите приказки винаги става онова, което авторът или разказвачът искат. Църквата и православието обаче не са приказка! В Църквата има истински реални хора и истински, реален живот. Нещо повече, всеки опит да превърнем този живот в приказка го убива, а всеки опит да станем герои от тази приказка убива нас като православни. Нека не вярваме в приказки – все пак Христос иска да вярваме в Него. Сега вече си мисля, че Тошко без да иска ни подсказа каква трябва да бъде нашата задача: да победим Биг брадър. Но не онзи медийния, виртуалния Биг брадър, а реалния Биг брадър в нашия личен живот. Да победим нашите родни православни “брадърчета”, които искат да станат Биг брадъри в собствения ни живот. Иначе… Иначе оставаме герои в нечия приказка, която друг пише, друг разказва. И в тази приказка реалния ни живот неусетно става просто роля в поредната “седмична мисия”, заповядана от нашия си православен “брадър”.



ДОСЕГА ПО ТЕМАТА В "ДВЕРИ":


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xphhf 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.