Днес е най-големият летен християнски празник – успение на Божията майка, пресветата Богородица. Вярващите – и редовните богомолци, и „коледно-великденските” православни – почувстваха нужда да отидат в Божия дом. Така беше във всички храмове, където имаше служба, а дори и там, където нямаше, но усърдни хора отвориха вратите на храмовете, за да влязат и се помолят всички желаещи. Рядко се сещаме да поемем по тази „дестинация”, а като се сетим и ударим на заключена врата, е жалко и за желаещите да влязат, и за неосигурилите достъпа.
Електронните медии днес разгласяха за службите на патриарха, на митрополитите, утре и вестниците ще пишат, ще покажат и снимки. Но нито днес, нито утре ще чуете, видите или прочетете за един празник „накрай света” – в манастира „Въведение Богородично” край с. Разбоище, Годечко. „Накрай света” го казвам, защото това е в ждрелото на река Нишава на няколко километра от сръбската граница. Дотам едно време се ходеше само с влак през Калотина, но сега къде ти влак?! Нерентабилно е! Линията си стои, но се ползва само за товарни превози на лигнитни въглища от мината край съседното село Станянци (пишат го и Станинци). До манастира може да се стигне само с личен превоз до с. Разбоище (какво име само!), а оттам се спускаш за 20-30 минути по стръмна скалиста пътека долу до линията и пеша по нея – до самия манастир, сгушен на един от десетките завои на винаги пълноводната река.
Помолиха ни да отидем да пеем на празника, защото имало свещеник, ама нямало певец. Пък манастирът нямал и пари да плати на певец да дойде. Въобще - „крайна ситуация”!
Отидохме няколко души-ентусиасти, да направим нещичко поне „за слава Божия”. Трудно се оправихме по кривуличещите пътища, но пък хората добри – упътваха ни. Още по-трудно беше на празнично облечената група да се спуска (а после и да се качва) по стръмната пътека няколкостотин метра в скалистата пропаст. Ръмеше, беше хлъзгаво и опасно, но целта беше свещена и заслужаваше малки жертви.
В 8 ч. сутринта в манастира беше само о. Иван Захариев и негови родственици, дошли да помогнат за празника. Че не е само службата: няколко овце, една крава, два коня, десетина кучета, всичко това си е в ежедневието на обителта, забравена през цялата година... (да не казвам от кого). А църквичката – вкопана в отсрещната скала на 100 метра над манастира, съответно над реката. Под църквата – два-три монахински гроба, най-пресен този на игумения Зиновия (+ 2007 г.).
Отец Иван, жива рожба на околната си среда, служи с желание, с жар, с пристрастие, бих казал. Ние пяхме, увличани от молитвения устрем на свещеника. Заприижда народ, който не секна през целия ден. По невъзможната пътека слизаха някак старци и старици с бастуни (по-скоро тояги), водещи (изглежда не за пръв път) следващите поколения на рода си към това свято място. От другата страна по някакъв горски път се промъкнаха и няколко по-високи коли, оттам идваха и десетки пешаци.
Така „краят на света” или поне на България стана оживено място благодарение на почитта към Божията майка и в този дивен кът. Всички там се чувстваха много по-близо до Бога. А това вече направи изоставената обител наистина средоточие на света!
Пресвета Богородице, моли Бога за нас!
Така „краят на света” или поне на България стана оживено място благодарение на почитта към Божията майка и в този дивен кът. Всички там се чувстваха много по-близо до Бога. А това вече направи изоставената обител наистина средоточие на света!
Пресвета Богородице, моли Бога за нас!
