Тези дни в потока от скандали и клеветнически кампании се вля една струя, идваща от неугледната, неугледна дори за ниското ниво на градоустройство в София, улица "202", която трябваше да носи името на акад. Богдан Филов. Изказаха се много критики към тази инициатива, в т. ч. и от посолства на чужди държави. Казаха се лъжи като тази, че Богдан Филов е фашист. Написаха се полуистини: Богдан Филов е враг на евреите. Повториха се удобни клишета: добър учен, но лош политик.
Няма как акад. Богдан Филов да е фашист. Това става ясно както от програмните му речи, така и от политическото му поведение. При неговото управление фашистката партия в България е в опозиция. Той е известен с монархическите си възгледи, а фашизъм и монархия са различни политически модели.
Богдан Филов има вина за въвеждане на антиеврейски и античовешки мерки в българското законодателство, както и за депортацията, т. е. изпрашане на сигурна и жестока смърт, на 11 500 евреи от Македония и Одринско. Има вина и за "символичната война", която стана повод за евакуации и бомбардировки. Впрочем не само той има вина за тези мерки... Тъкмо той е министър-председател по време на акцията по спасяване на българските евреи, на брой 50 000 души, от т. нар. стари територии. Немислимо е тази акция да е проведена без съгласието на Филов, след като сред нейните автори е самият цар Борис III. Известно е, че Филов действа винаги в синхрон с държавния глава, от чиито политически умения и личностни качества е дълбоко респектиран.
Още като студент в Бон Богдан Филов е приет в елитния Bonner-Kreis и досега той е единственият член от български произход на това общество на филолозите-класици. Това членство дава началото на една звездна академичната кариера. Той е член на огромен брой изследователски общества в цяла Европа. Автор е на 11 книги, 8 обширни студии и 255 научни статии. С тази си дейност той се утвърждава като едромащабен и академичен интелектуалец, какъвто дотогава България не е имала, а и по-късно трудно се намират. Обясненията му за генезиса на византийската и на средновековната българска култура са пионерски, изключително проникновени и на практика необорими. Български учен, чиито текстове стоят на видно място в библиотеките в Западна Европа. И не само това... Богдан Филов е един от малцината, успели да надрастнат господстващия в България и на Балканите провинциален егоизъм. Той полага усилия за изграждане на българска арехологическа школа. Благодарение на него млади български учени получавт възможност да работят на полето на археологията, както и да публикуват в елитни международни списания като Byzantinoslavica. През 1924 г. Филов със собствени ръце организира Четвъртия конгрес по византинистика, който остава едно от малкото академични събития от такъв порядък, носещи адреса на бъгарската столица.
Пиша тези факти, не за да противопоставя в апологетично-оправдателен стил светлата научна кариера на политическите грешки и простъпки. Написаното следва да звучи като обвинение към българското общество. Онова общество, чието тесногръдие не отдаде на Богдан Филов, преди още последният да беше влязъл в политиката, признание, съпоставимо с онова, което подобен учен би получил в някоя друга европейска страна. Защото влизането на Филов в политиката е радикално скъсване с науката, което може да се дължи само на дълбоко професионално разочарование. Разбира се, общественото непризнаване не може да оправдае никого за нищо. Но то, когато е систематично (а случаят с академичните интелектуалци в България е точно такъв), може да бъде предпоставка за бъдещи сривове. Има подобни случаи в най-новата българска история.
Скандалът около улицата на името на Богдан Филов може да ни доведе до важни и неприятни изводи относно валидността на стандартите на съвестта в съвременното българско общество. Периодът 1936-1944 г. отдавна е табуизирана тема в България. През тоталитарния режим тези 8 години бяха характеризирани с пропагандното клише "монархофашизъм", което е на светлинни години от науката и от истината. Доднес не е извършен сериозен исторически анализ на този период. Има негласен сговор той да не се изследва и да не се коментира. Споменава се единствено спасяването на българските евреи, което става повод българският народ да бъде величан като народ, комуто антисемитизмът е органично чужд. За грешките и за нравствените простъпки по традиция, която сега беше препотвърдена, биват обвинявани Богдан Филов и още един-двама. Прилага се удобната от психологична гледна точка матрица, според която заслугите са общи, а грешките и простъпките лични, на отделни личности, които е по-добре да бъдат забравени. Damnatio memoriae - така проф. Георги Каприев определя участта на Богдан Филов. Това изглежда се прави от страх да не би да се видим в по-тъмна светлина от тази, с която сме свикнали, както и да не обидим някого другиго. Лицемерна позиция... Защото е съвсем ясно, че антиеврейски настроения по онова време не е имало само в главите на няколко души. И защото няма военна целесъобразност, която би могла да оправдае унищожителните бомбардировки над мирно население в София.
В това отношение примерът на Германия е добър за следване. Там вече разбраха, че вината за престъпленията, извършени от държавата, не може да се вменява само на определени личности, за да могат останалите да се оправдаят. Научиха се, че не можеш да осъждаш безпощадно, при условие че не си убеден, дали при сходни условия не би извършил и по-големи престъпления. Проумяха, че собствената вина и отговорност не те задължават на всякя цена да оправдаеш чуждите престъпления. Лицемерието и полуистините не са добра основа за изграждане на здраво общество.
Понастоящем в България се прилага друг стандарт за оценка на миналото. Чрез неистини и полуистини се внушава, че грешките са на отделни личности. За да бъдем всички останали оправдани и да сме на страната на доброто. Тази стратегия се прилага последователно и към престъпленията на тоталитаризма. Колцина днес са българите, които чувстват вина или поне лична отговорност за това, че не са се противопоставили на т. нар. Възродителен процес? Напротив, за една голяма част от българското население Възродителният процес е погрешен само според методите си, не и според принципния си замисъл. Казано по-просто, сбъркал е само Живков, понеже не си е свършил работата, както трябва. И всичко това следва да бъде забравено. Този подход кристализира сега, по повод на скандала с улицата на името на Богдан Филов и дори беше прецизно формулирана в един интернет-форум: "Той [Богдан Филов] е просто лузър и е на бунището на историята".
Понеже историята не свършва с нас и не ние определяме нейния край, би било по-практично и по-здравославно, ако не подтискаме чрез забрава гласа на съвестта си. Да, трябва да има улица "акад. Богдан Филов". Тя би била признание, макар и закъсняло с повече от 60 години, за неговите научни заслуги и напомняне за това, колко опасни могат да бъдат личните компромиси. Паметта, знае се, е добра акустична среда за гласа на съвестта. Общество, което помни миналото си и не се страхува да гледа открито в него, благоприятства израстването на зрели личност. А зрели са онези, които слушат гласа на съвестта си. Те няма да бъдат лузъри според стандартите на съвестта, няма да са на бунището, когато Христос дойде, за да съди този свят.
В начало бе Словото
Пиша тези факти, не за да противопоставя в апологетично-оправдателен стил светлата научна кариера на политическите грешки и простъпки. Написаното следва да звучи като обвинение към българското общество. Онова общество, чието тесногръдие не отдаде на Богдан Филов, преди още последният да беше влязъл в политиката, признание, съпоставимо с онова, което подобен учен би получил в някоя друга европейска страна. Защото влизането на Филов в политиката е радикално скъсване с науката, което може да се дължи само на дълбоко професионално разочарование. Разбира се, общественото непризнаване не може да оправдае никого за нищо. Но то, когато е систематично (а случаят с академичните интелектуалци в България е точно такъв), може да бъде предпоставка за бъдещи сривове. Има подобни случаи в най-новата българска история.
Скандалът около улицата на името на Богдан Филов може да ни доведе до важни и неприятни изводи относно валидността на стандартите на съвестта в съвременното българско общество. Периодът 1936-1944 г. отдавна е табуизирана тема в България. През тоталитарния режим тези 8 години бяха характеризирани с пропагандното клише "монархофашизъм", което е на светлинни години от науката и от истината. Доднес не е извършен сериозен исторически анализ на този период. Има негласен сговор той да не се изследва и да не се коментира. Споменава се единствено спасяването на българските евреи, което става повод българският народ да бъде величан като народ, комуто антисемитизмът е органично чужд. За грешките и за нравствените простъпки по традиция, която сега беше препотвърдена, биват обвинявани Богдан Филов и още един-двама. Прилага се удобната от психологична гледна точка матрица, според която заслугите са общи, а грешките и простъпките лични, на отделни личности, които е по-добре да бъдат забравени. Damnatio memoriae - така проф. Георги Каприев определя участта на Богдан Филов. Това изглежда се прави от страх да не би да се видим в по-тъмна светлина от тази, с която сме свикнали, както и да не обидим някого другиго. Лицемерна позиция... Защото е съвсем ясно, че антиеврейски настроения по онова време не е имало само в главите на няколко души. И защото няма военна целесъобразност, която би могла да оправдае унищожителните бомбардировки над мирно население в София.
В това отношение примерът на Германия е добър за следване. Там вече разбраха, че вината за престъпленията, извършени от държавата, не може да се вменява само на определени личности, за да могат останалите да се оправдаят. Научиха се, че не можеш да осъждаш безпощадно, при условие че не си убеден, дали при сходни условия не би извършил и по-големи престъпления. Проумяха, че собствената вина и отговорност не те задължават на всякя цена да оправдаеш чуждите престъпления. Лицемерието и полуистините не са добра основа за изграждане на здраво общество.
Понастоящем в България се прилага друг стандарт за оценка на миналото. Чрез неистини и полуистини се внушава, че грешките са на отделни личности. За да бъдем всички останали оправдани и да сме на страната на доброто. Тази стратегия се прилага последователно и към престъпленията на тоталитаризма. Колцина днес са българите, които чувстват вина или поне лична отговорност за това, че не са се противопоставили на т. нар. Възродителен процес? Напротив, за една голяма част от българското население Възродителният процес е погрешен само според методите си, не и според принципния си замисъл. Казано по-просто, сбъркал е само Живков, понеже не си е свършил работата, както трябва. И всичко това следва да бъде забравено. Този подход кристализира сега, по повод на скандала с улицата на името на Богдан Филов и дори беше прецизно формулирана в един интернет-форум: "Той [Богдан Филов] е просто лузър и е на бунището на историята".
Понеже историята не свършва с нас и не ние определяме нейния край, би било по-практично и по-здравославно, ако не подтискаме чрез забрава гласа на съвестта си. Да, трябва да има улица "акад. Богдан Филов". Тя би била признание, макар и закъсняло с повече от 60 години, за неговите научни заслуги и напомняне за това, колко опасни могат да бъдат личните компромиси. Паметта, знае се, е добра акустична среда за гласа на съвестта. Общество, което помни миналото си и не се страхува да гледа открито в него, благоприятства израстването на зрели личност. А зрели са онези, които слушат гласа на съвестта си. Те няма да бъдат лузъри според стандартите на съвестта, няма да са на бунището, когато Христос дойде, за да съди този свят.
В начало бе Словото
