Случващото се през последните дни с авторитета на ректора на Софийската духовна семинария Величкия епископ Сионий – съответно с авторитета на самата семинария, съответно с авторитета на Българската православна църква, съответно с авторитета на Църквата въобще – не е нито ново, нито непознато. То е толкова старо, колкото и самото човечество. Схемата е добре известна на майсторите в този жанр и в общия случай работи безотказно. Да му мисли поредният орезилен.Всъщност тези неща се случват кажи-речи непрекъснато – и в Църквата ни, и в странното ни общество, за което още в края на ХІХ век Константин Иречек беше написал, че най-лошото му е „чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата” (Дневник, 13.12.1881). Така че – нищо ново!
Но само на пръв поглед. Защото колкото по-нагоре се целят клеветниците, толкова по-зле за тези, които са долу. Щом цял епископ може да бъде наклеветен, какво ли остава за останалите? Нали поразяването на пастира беше най-сигурният начин за разпиляване на стадото! По всичко личи, че това е отлично известно не само на римските императори от първите столетия на християнството, но и на враговете на Църквата днес, в нашия ХХІ век. Е, някога Империята се провали в борбата си с Църквата, както, разбира се, се е провалял и всеки друг в борбата си с нея, но пък къде пише, че не трябва да се опитва отново и отново?
И като стана дума за римски императори, няма как да не си спомня за един от тях, който в предписанията си до своя областен управител на Витиния се беше разпоредил да не се обръща внимание на анонимните сведения, тъй като същите „са твърде лош пример, пък и не отговарят на духа на нашето време” (Писмо 97 до Плиний Млади). Тези така стряскащи и изобличаващи ни днес думи са засвидетелствани в началото на ІІ век. Годината е 111-та, т. е. съвсем скоро ще се изпълнят деветнадесет столетия от едикта на император Траян за християните. А се оказва, че за 1900 години съществена промяна в поведението ни май не е настъпила, за разлика може би от „духа на нашето (днешно) време”, на който – по всичко личи – анонимността вече отговаря! Или поне това показва успехът на доносите и клеветите. Оказва се, че анонимността отдавна се е превърнала не само във всеобщо явление, но и в начин на съществуване. А добре скритите ни имена в интернет-пространството са просто естествен резултат от въобще анонимния стил, в който като че ли все повече свикваме да живеем. В условията на този живот става все по-лесно и по-приемливо да сме анонимни – независимо дали изливаме гнева си в глобалната мрежа, или съзнателно искаме да съсипем някого. Важното е, че номерът минава все по-лесно и успешно. Достатъчно е клеветата и сянката на съмнението да бъдат пуснати във въздуха – вятърът ще довърши останалото.
Като става дума за анонимност и клевети, си спомням и нещо друго. Почти столетие след рескрипта на Деций Траян (98-117) добрият познавач на римското общество Тертулиан пише наистина паметни думи за мълвата, а то ще рече и за клеветата, защото какво друго, ако не добре разпространявана клевета, е мълвата? „Природата на мълвата, пише той някъде в началото на ІІІ век, е добре известна на всички… Дори когато донася нещо вярно, тя не избягва порочната лъжа, тъй като отнема или прибавя нещо към истината и я изопачава. Нещо повече, условието за съществуването ѝ е такова, че тя не може да оцелее без да лъже, и живее дотогава, докато бъде потвърдена” (Апология на християнството, VІІ, 8-9). Смятам, че тези думи наистина не се нуждаят от коментар…
Та, ето каква е природата на клеветата: една и съща и тогава, и сега. За съжаление съществена промяна не се наблюдава и при хората или – ако такава е все пак налице – тя далеч не е в полза на съвременника. Банално е също така да се припомня, че това, което се случва днес на един от нас, потенциално грози всеки – в друго време и при други обстоятелства. Така че нека тези, които днес се оказват подвластни на изкушението да надават ухо към поредната клевета, припомняйки ни, например, че „няма дим без огън” или други подобни народни „мъдрости” все от този род, се замислят повече тъкмо върху природата на клеветата. Иначе стават и те, без да искат, съучастници на „поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).
И накрая, нека този текст не се възприема като апология на Преосвещения Велички епископ. Но не защото той не заслужава добри думи, при това именно в този момент – точно обратното! Всеки, който по един или друг начин e общувал с него, знае това. Знам и аз. Вероятно други знаят и друго. Но не това е начинът някой да бъде обвиняван – анонимно и дори недомислено както трябва (защото при цялото ми уважение към Софийската семинария не знам там да има практика да бъдат приемани богословчета-вундеркинди на възраст по-крехка от предвидената в правилника на това училище). Днес император Траян го няма, за да ни припомни лично, че анонимността, тази майка на клеветата, е лош пример. Останало е само неговото свидетелство, но кой ли ще седне да чете стари текстове в преситеното ни от днешна „мъдрост” време? Много по-лесно е, точно както в първите столетия, мълвата да поеме клеветата и да я превърне в истина.
Ще кажа още веднъж: целта на този текст не е да играе ролята на защитна пледоария (оставям тази задача на други), а само да спре вниманието върху един от тежките пороци на нашето общество, който заплашва да превърне и онова малко, което е останало от разсипания ни народ, в племе – в аморфна маса без ценности, без критерии, без авторитети… Сигурен съм, че и този скандал, подобно на всеки друг, ще отмине. Както се е случвало толкова много пъти. За да освободи място в и без това отровеното ни съзнание за следващата пикантна клевета, която мълвата с лекота да поеме, за да направи достояние на всички, които са жадни за скандали. Не съм сигурен обаче дали ще се намери някой достатъчно чист, че да има право пръв да хвърли камъка – както не се е намерил такъв и във времето на Спасителя (Йоан 8:7). В случай, че все пак се окаже необходимо…