Добре го е казал нашият народ: “Всяко чудо за три дни!” Чуха хората у нас как се обръщат патриарсите един към друг, впечатлиха се чулите и поспориха ден, два, три. Спориха обаче с искрено ожесточение и... национално достойнство. Сякаш от това им зависи не само тукашният живот, ами и отвъдният. Никой ли от спорещите не е чел Екл. 1:2 (“суета на суетите, всичко е суета”)? Ами, да го прочетат тогава!
На младини в семинарията (в началото на 60-те години) и ние се чудехме: “Значи: Бог е само свят, пък патриархът - светейши, тоест най-свят! Защо така?” Имахме обаче един много учен и твърде деликатен учител, наш класен наставник, историк с огромни познания, който ни обясни простичко: “Момчета, това са само титли, наследени от имперските времена. Но при хората е така: с намаляването на уважението се увеличават титлите...”.
А друг един също много образован богослов казваше: “Тези титли (светейши, блаженейши, високопреосвещени и пр.) не са констатации на нещо съществуващо, а молитвени пожелания към титулуваната личност”.
В еврейския език, когато искали да изразят превъзходна степен, повтаряли думата с нейното множествено число: “песен на песните” (т.е. “най-хубавата песен”), “святая святых” (“най-святото [място]”), “суета на суетите” (“най-голямата суета”) и т. под. Но в езика на древните гърци това се предава по естествения за този език начин - с превъзходна степен. Дори в едно място светият апостол Павел стига до крайност, като определя себе си като “по-малък от най-малкия” (Еф. 3:8). Това го прави от смирение, разбира се. Този начин на предаване на изключителност с превъзходна степен на прилагателното е възприет също в старобългарския език, оттам - и в другите славянски езици.
Колкото и да се двоумим, дали обяснението на някогашния ни учител по история е основателно, по-смислено едва ли ще намерим. Нека имаме предвид все пак, че това не е тръгнало от някой монах-отшелник или от свещеник в скромна енория с отрудени хора. Тези “изключителности” и “превъзходности” са се развивали край “величията” - императори, могъщи царе и прочие властници с големи възможности и още по-големи амбиции. А тъй като в техните столнини се установявали и църковните властници - епископи, архиепископи, митрополити, патриарси, те, висшите църковници или техните подчинени в тяхна угода, започнали да копират такива натруфени титли.
Първоначално титлите не били твърдо установени, използвали се ту едни, ту други, докато накрая някой учен служител във владетелска или епископска канцелария ги кодифицирал, т.е. събрал ги, подредил ги, предложил ги и било установено да бъдат еди-как си. Нарочно не се спирам подробно на самите титли, защото те са “легион” (Лука 8:30), т.е. безброй много.
Един пример: по времето на великия ромейски (днес някои предпочитат определението византийски) самодържец Юстиниан в неговата 120-а неара̀ (544 г.) патриархът на царстващия Константиновград е титулуван “блаженейши” (μακαριώτατος = “най-блажен”). Пак този патриарх, а и другите източни патриарси (на Александрия, Антиохия, Йерусалим) се титулуват на три места в същия царски документ “светейши” (ἁγιώτατος = “най-свят”). И не личи да е имало някакво степенуване в тези титли. Така било в началото.
За епископите в документи от средата на 6 век се използват (заедно или поотделно) титлите “боголюбивейши” (θεοφιλέστατος) и “свещенейши” (ὁσιώτατος). Самата титла “свещенейши” (ὁσιώτατος) в предюстиниановата епоха се използва само за патриарх, в следващите векове - за епископ, докато от края на първото хилядолетие и до днес тя се употребява за монаси и монахини. В църковнославянския превод титлата се предава с “преподобн(ейш)и”, макар гръцката дума да не означава точно това.
На всекиго е ясно, че щом са въведени по такъв ред (от височайше място), тези църковни титли не се обсъждат, нито се оспорват. Просто влизат в сила от почит към самодържеца, който ги налага със своите укази (в ромейската империя основно наричани “неарѝ”). А църковните първенци и/или хората от тяхното обкръжение просто ги копират от владетелите, както впрочем копират и одежди, и корони, и др.
Наистина, в евангелията е записана препоръката на Господ Иисус Христос към последователите Му да се въздържат от титли и звания, с каквито обичали да се кичат юдейските първенци. Към Него апостолите и други съвременници се обръщали със званието “Учителю”, а някои и с “Господи”, което е звание, запазено само за въплътения Божи Син. Св. апостол Павел едва в късните си послания си позволява да нарече себе си “проповедник, апостол и учител на езичниците”. Но това са видове служения, които той действително е изпълнявал, а не са почетни титли в ранната Църква.
В днешно време всички онези титли на епископи (в разни степени) от ранното средновековие отдавна са преподредени и “класирани”. Те се дават в определена последователност и при определени обстоятелства, но никой вече не се замисля какво значи или от какъв произход е съответната титла. Просто я използва на нейното място в субординираните (т.е. подчинени едно на друго) служения в Църквата.
А защо има разлика в практиките на употреба на такива титли? Отговорът не е лесен, но различията очевидно са плод на безспорната действителност: поместните църкви възникват в различни страни и сред различни народи, при често съвсем различни обстоятелства. В петте древни патриаршии, възникнали като пет главни управленски църковни центъра в Римската империя, епископите им, т.е. патриарсите, най-напред били титулувани, както вече стана дума, “светейши” и “блаженейши” (поотделно, но и с двете титли заедно). Постепенно обаче се получило разграничение между титлата на столичния патриарх (на Константинопол) и титлите на патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Както от канцеларията на императора, така и от тази на столичния патриарх започнали да запазват смятаната за най-висока титла (“светейши” - ἁγιώτατος) за патриарха на имперската столица, особено когато другите три патриаршии паднали под мюсюлманска власт. За тях от VII век в императорската канцелария започнали да отреждат титлата “блаженейши” - явно за отлика от столичния (константинополския) патриарх. Но пък виждаме, че и през следващите няколко века патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим все още се титулуват “светейши”. Така някак “естествено” за константинополския патриарх се появява “подсилената” титла “всесветейши” (παναγιώτατος). И все пак, за да се изтъкне патриархът в столицата до императора, на другите трима се отрежда “по-слабата” титла “блаженейши”, която е останала досега.
Колкото и относително да е това окачествяване на титлите като “слаби” и “силни”, виждаме, че стремежът на всички патриарси е към титлата “светейши”. Затова римският епископ, който в ранното средновековие бил титулуван “блаженейши” (през IV в. и еп. Маркел Анкирски се обръща към римския епископ Юлий с „блаженейши“), по-късно, а и до днес се титулува “светейши”. Титлата “светейши” взимат и по-новите патриаршии на България, Сърбия, Русия, Грузия. В Грузинската църква патриархът се титулува “светейши и блаженейши”, т.е. с двете древни титли. Това съчетание от двете титли се употребява от Цариградската вселенска патриаршия за “новите” патриарси, включително и за българския патриарх още от признаването на патриаршеското достойнство на Българската църква през 1961 г.
Румънският патриарх пък се е “ограничил” само с титлата “блаженейши”. И предстоятелите на останалите поместни православни църкви, които нямат патриаршески статус, се титулуват “блаженейши”.
Историческите свидетелства не позволяват употребяваните в различните поместни православни църкви титли да бъдат подредени в неизменна общоправославна скала, в която всяко обръщение непременно да обозначава по-високо или по-ниско канонично достойнство. Но самите титли не създават затруднения в междуправославните отношения и братско общение.
И нещо куриозно. Още от края на XIV век е засвидетелствано титулуване на солунския митрополит "всесветейшество" (παναγιώτατος). Тази титла безспорно е плод на претенциите на града да бъде “състолица” на империята. Титлата “всесветейши” и тогава, и сега се използва в обръщенията към солунския митрополит само в границите на епархията му и то от подопечните му, но не и от външни. Същата титла по исторически причини се използва и за митрополита на Спарта и Монемвасия в Пелопонес, Южна Гърция, но също само в епархията му.
Трябва да се подчертае, че тази почетна особеност не превръща съответните митрополити в патриарси и не ги изравнява по положение с Вселенския патриарх. Тя показва защо значението на една титулатурна формула трябва да се разбира само в нейния исторически и църковен контекст.
Прекалеността на една такава титла като “всесветейши” дори за Цариградския (Константинополски) патриарх личи от практиката на останалите патриарси, сдобили се с тази степен през второто хилядолетие, които го наричат само “светейши”. Това се вижда и от кореспонденцията още на първия ни патриарх в ново време - Кирил Български, отправяна до “Цариградския вселенски патриарх Атинагор”, съответно до “Светейшия Архиепископ Цариградски и Вселенски патриарх”. Същата традиция се запазва и при патриарсите Максим, Неофит и Даниил. Т.е. патриархът на старшата църква на царстващия Константиновград (която е и майка-църква на Българската православна църква - Българска патриаршия, тъй като от нея сме приели и кръщението, и признанието на патриаршеското ни достойнство) бива титулуван “светейши”. По това няма спор, независимо от факта, че в последните години някои хора у нас от незнание или от свои подбуди ползват и “усилената” титла “всесветейши” (παναγιώτατος). Добре е поне, че повечето от тях се въздържат от допълнителната му титла “божественейши” (θειότατος = “най-божествен”), че иначе става съвсем прекалено.
Колкото до българския патриарх, в Българската православна църква установената титулатура е “светейши” („Негово Светейшество“ в чл. 49, ал. 2 от църковния устав). Тази употреба е напълно съвместима с исторически утвърдените форми на обръщение в междуправославните отношения. Титулуването „блаженейши“ на българския патриарх от гръцкоезичните църкви, които вкупом следват линията на Цариградската вселенска патриаршия, по никакъв начин не означава понижаване или унижаване на неговото достойнство, нито оспорване на патриаршеския статут на Българската църква. То принадлежи към засвидетелстваната църковна традиция на почит и братско общение и следва да бъде разбирано именно в този смисъл.
