Да си православен е прекрасно навсякъде по света, особено когато не забравяш своята принадлежност към Православната църква. По мои пресни впечатления нея не забравят православните християни в графство Девън, Югозападна Англия. Те живеят от много години, някои от много десетилетия в този край на страната. И постепенно си създали свои православни църковни общини, които трудно могат да се нарекат енории в българския смисъл, защото православните вярващи са пръснати в различни селища, понякога доста отдалечени едно от друго.
В южната част на графството има три православни общности, които сега са част от Архиепископията за Тиатира и Великобритания на Цариградска вселенска патриаршия. Това са общините в Екзитър, Торки и Плимут. И трите имат свои постоянни места за богослужения. Това са предишни англикански църкви, в някои от случаите са и вече неизползвани гробищни църкви.
За интересуващите се ще кажа, че това е често явление в протестантски и католически страни в Западна Европа: когато гробищните църкви престанат да се ползват, те се предоставят на православни или други християнски общности, които са се появили в съответните селища и имат нужда от място за богослужение. Самите гробища пък, останали вече в широкия център на разрасналия се град, престават да се ползват и се превръщат в общински парк. Градската община продължава да стопанисва бившето гробище като парк, а местната протестантска или католическа църква, собственик на църковната сграда, с готовност я предоставя на православните, за да извършват своите богослужения в нея. Разбира се, с условие да я поддържат и да запазват външния й вид, а до голяма степен и вътрешната уредба. Такъв храм второ десетилетие ползва и БПЦО „Свети цар Борис“ в Берлин, столицата на Германия.
Тези дни изживях истинска духовна радост да посетя православните църковни общини „Свети пророк Илия“ в Екзитър (Exeter) и „Свети апостол Андрей“ в Торки (Torquay). Посещението ми беше по покана на българския свещеник Траян Горанов, който от 14 години живее и работи в района на Девън. Поради липса на организирана българска църковна община е приет да служи в гръцката църква „Св. апостол Андрей“ в Торки, на която сега е единственият свещеник.
Както е естествено, в тази многоетничната православна църква всички богомолци общуват помежду си основно на английски. Естествено е също, че основателите на общината отпреди 50 години – кипърци, прогонени от турската инвазия на острова, и гърците помежду си ползват своя роден език. Така правят и българи, и румънци, украинци, руснаци и всички останали. А богослуженията са на гръцки и английски предимно. Благодарение на отец Траян църковнославянският и българският (в превод на о. Траян) също се слушат доста често. Проповедта е само на английски, за да разбират всички.
В последните години се забелязва увеличение на числото на англичани, които приемат православието и стават редовни богомолци, значително по-редовни от „традиционно“ православните.
Песнопенията се изпълняват от една канадка от Монреал (на име Мишел), която с мъжа си, професор по богословие, а вече и православен свещеник в Екзитър, се е преселила в Англия и сама е изучила източноцърковното пеене. Изпълнява го на английски и редува с гръцки по нотираните издания на Гръцката архиепископия за Северна Америка. В тези певчески книги текстовете са дадени както с невми, така и с ноти на петолиние – за по-лесно ползване от нотно грамотни певци. В църквата в Торки помагат на Мишел една кипърка, една англичанка и една индийка, както и един млад лекар от някакъв смесен произход. Понякога от Екзитър идват в Торки (на около 38 км) да помагат също гъркиня и украинка. Всички те са самообучили се помощни певци, които с радост участват в богослуженията – вечерни, утринни, литургии в неделите и на празници. „Честнейшую херувим“ и „Господи, помилуй!“ се пеят също на църковнославянски като общ език за славяноезичните енориаши. Когато му е възможно, в пеенето се включва и отец Траян с пеене на църковнославянски или на български.
Освен клисаря при малкия и великия вход редовно се включват още няколко души с носене на свещника, кръста, рипиди, кадилница. Смята се за чест участието на момчета и мъже в тези процесии в храма.
Веруюто се знае от всички (най-малкото на родния им език), но се произнася по време на литургията първо на оригиналния (от първия и втория вселенски събор) гръцки език и на английски. Това предимство са си запазили домакините кипърци и кипърки, а като общ език ползват и английския. Като основатели на общината, закупили храма и грижещи се за издръжката и поддръжката му, те са домакините в храма, на което качество те самите гледат повече като на задължение, отколкото като на право. Кипърски сладки и други домашни специалитети винаги присъстват и при кафето след службата.
„Отче наш“ пък се казва на много езици последователно. Започва се на гръцки, който е и оригиналният език на Господнята молитва, след това има възможност тя да се чуе на всякакви езици. Аз го чух на гръцки, английски, румънски, френски, църковнославянски, български, руски, украински, а най-екзотично беше да се чуе и на малаялам, езика на индийката.
Свещеникът проповядва по време на литургията два пъти, но кратко и съдържателно, след надлежна подготовка, естествено. Първия път проповядва върху съдържанието на евангелското или апостолското четиво след прочитането им, а втория път в края на литургията – на друга подходяща тема. Хората жадно поглъщат казаното от пастира, а след богослужението мнозина от тях разговарят с него по въпросите от проповедта или по други важни за тях теми. Най-много търсят контакт и разговор младите англичани, скоро покръстени или още в процес на оглашение (катехизация, обучение във вярата) и очакващи своето кръщение.
За свещеника това е значително натоварване, но там (и на други места, където съм бил в православни общности извън традиционно православните страни) такава е практиката. Свещеникът не е просто извършител на обществени богослужения и частни треби, но преди всичко духовен пастир. Той първо събира вярващи, обучава ги, после ги въвежда във вярата (ако не са били кръстени), наставлява ги по нейния път, служи и проповядва, беседва, утешава и насърчава, накрая ги изпраща и във вечния им път. За нищо от това в храма няма такси, свещеникът не получава възнаграждение. На всичко отгоре свещениците в Англия, както се разбра, нямат заплата, а работят „с ръцете си“ по думите на светия апостол Павел (Деян. 20:34; 1 Кор. 4:12), за да издържат себе си и семействата си. Отец Траян също работи всеки ден през работната седмица, а в събота и неделя е на разположение на своите пасоми, тоест на членовете (сегашни и бъдещи) на поверената му православна общност, които обгрижва като пастир. Такива са там условията, той ги е приел и не се оплаква, радва се с радостта и скърби със скръбта на всеки един член на общността. Сигурно не е съвършеният пастир, но мнозина от неговите пасоми ми говориха с обич и признателност за него.
И още нещо, отец Траян е наясно, че няма да векува. Затова търси и намира сред предимно младите богомолци хора, които насърчава да стават иподякони (всъщност свещоносци и четци), а после, ако имат желание и се обучат, да стават и дякони и свещеници. Според него бъдещето на тези православни общности е в англичаните, които в търсене на духовност приемат православието и живеят вярата си с преданост и усърдие. За да има православие и в тази голяма страна, което не е просто внос от Изтока, а осъзната необходимост за духовността на жителите на Острова. Поне за онези от тях, които искат да бъдат православни в Англия.
