На 29 август, в храма „Св. Ирина“ в Атина, се състоя опелото на известния философ и богослов Хрѝстос Янарас. Заупокойната служба, по решение на Свещения Синод на Църквата на Гърция, беше оглавена от митрополита на о-в Тира (Санторин) Амфилохий, а в молитва присъстваха митрополитите на Неа Смирни (квартал на Атина) Симеон, на Арголида Нектарий и епископът на Западна Америка д-р Максим от Сръбската православна църква.
Да уважи един от най-известните православни мислители на 20 в. дойдоха и архиепископът на Атина и глава на Църквата на Гърция Йероним Втори, както и бившият президент на Гърция Прокопис Павлопулос. Вселенският патриарх Вартоломей беше представен от митрополита на Приконисо (Мармара, в Мраморно море) Йосиф (Харкиолакис).
Митрополитът на Арголида Нектарий написа следните думи за своя духовен приятел:
Тръгна си спокоен. Кончината му беше „християнска, безболезнена, непосрамена, мирна“.
Следобед, усещайки неразположение, се обади на своя приятел свещеник и лекар отец П. М., който му постави диагноза белодробен едем (оток). Опита се да го скрие от него. Той самият обаче беше разбрал…
- Умирам. – му каза.
Отец П., за да го успокои, му каза:
- Ако говориш сериозно… св. Симеон Нови Богослов, когато усетил, че умира, помолил монасите да започнат да пеят заупокойната служба.
Съзнанието му беше напълно ясно. Отговори му сериозно:
- Започвай!
След няколко минути си отиде.
На погребението му не бяха произнесени хвалебствени слова, никакви надгробни речи, нямаше празни лозунги: „Безсмъртен!“, „Ще живееш!“ и т. н.
В църквата беше пълно с негови приятели и ученици. Всички те имаха какво да кажат за човека, който се осмели, пристъпи напред, отвори пътища…
Слушайки заупокойните тропари, си спомних един красив и изповеден негов текст, който цитирам в негова памет:
„Там, където спирам, има само едно име“
„През целия си живот изучавах богословие и философия, увличах се по съвременната физика и космология, четях психология и много история. И всичко това в търсене на единствената загадка, която ме измъчва: на битието, което може да се влюби завинаги и да не умре. Намерих най-пълния отговор в гръцките отци на Църквата – най-блестящото откровение досега.
Но чувството на сигурност, че един ден, не много далеч, тялото ми ще се разложи в земята, това тяло с тръпката на сетивата и остротата на ума, тялото, с което единствено се радвам на красотата на света, пътувам надлъж и нашир по земята, усмихвам се на съседите си, жестикулирам, говоря, слушам музика и правя любов – усещането, че тялото ми е предопределено да се превърне в пръст, не е равносилно на знанията на патристичното богословие, нито, разбира се, на световъртежа от информацията на астрофизиката или заключенията на психоанализата, които заставят ума да се стреми да се докосне до едно Върховно битие или причинно Начало.
В продължение на хиляди години във всеки един миг на земята умират хиляди хора и моята смърт ще бъде още едно зрънце в пясъка на безбройните смъртни случаи, които поддържат безкрайния пясъчен часовник. В този поток, който влачи живота ми все по-близо до неизбежния му край, никоя идеология и никакво знание или наука не ми разкриват опора, за която да се хвана, за да не се гмурна с главата напред във водовъртежа на абсурда; що се отнася до програмите за социална трансформация и диалектическия процес на историята, аз, осъденият на смърт, им се надсмивам без угризения.
Мястото, където спирам, е само едно Име. Не идея или концепция, а само едно име – „знак“ за живот личен, поименен и в същото време всеобемащ: името Христос Иисус. В границите на личното отношение, което то посочва, идеите се размиват, понятията стават безполезни, загадката на любовта и смъртта престава да ме чака като сфинкс на кръстопът. И всяко говорене отвъд това Име ми се струва излишно“.
Скъпи Христо. Желая ти възкресение!
Превод: Златина Иванова
