Ще споделя една история, която съм чул от моя кръстник, покойния г-н Иван Златанов († 2021 г.) – тук. Той обичаше да я разказва пред близките си хора, като, разбира се, целеше всеки от чулите я да си направи съответните изводи.
Кръстникът ми беше изключителен човек, който притежаваше нравствен образ, пред чиито черти повечето хора, които познавам (не изключвам и себе си), бледнеят. В движенията му, в говора му имаше нещо впечатляващо и харизматично, което те пленяваше и караше да го обикнеш завинаги. Благодарение на личния му пример по отношение на „слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота“ (1 Тим. 4:12) се запознах по-обстойно с Христовата вяра, а по-късно и се записах да уча в духовно училище.
Г-н Златанов беше дългогодишен служител в Софийската св. митрополия, като в последните седемнадесет години до 2005 г. изпълняваше висшата административна длъжност секретар на митрополията.
Случката, която ще ви разкажа, е от 80-те години на миналия 20 в. Веднъж, когато излизал от кабинета си, г-н Златанов видял отдалече две фигури, които идвали към него от другия край на полутъмния коридор. Единият от вървящите бил доста висок, а другият – нисък. В гледката веднага се забелязвала явната асиметричност.
Когато двете фигури приближили, г-н Златанов съвсем отчетливо съзрял два познати образа: на покойния патриарх Неофит (тогава протосингел на Софийска св. митрополия по времето на Българския патриарх Максим) и на възрастния йеродякон Николай.[1] Щом г-н Златанов се изравнил с двамата духовници и служители на митрополията, той казал с усмивка: „Давид и Голиат!“.
Всеки ще разбере старозаветната аналогия, заради това няма да губя времето на любезния читател да обяснявам смисъла ѝ.
Каква била реакцията на дядо Неофит обаче? Той не се усмихнал самодоволно от своя Олимп (както вероятно биха направили не един и двама на негово място), а с кротка усмивка казал: „Е, господин Златанов, нали за нас, вярващите, е важен духовният ръст!“.
Сещам се за онзи стих на покойния архим. Серафим Алексиев († 1993 г.), посветен на майката:
Как копнея да се върна веч,
да прегърна мойта чудна мама!
Мъничка отблизо, отдалеч
ти изглеждаш ми безкрай голяма![2]
Кръстникът ми много уважаваше покойния дядо Неофит, обичния от всички ни предстоятел на родната ни църква, заел през 2013 г. древния патриаршески престол.
„Нали за нас, вярващите, е важен духовният ръст!“. В тези думи сякаш звучат три разнородни, но равнопоставени гласа, три преплитащи се полифонични мелодии – което за човек като дядо Неофит, притежаващ такъв рядък музикален дар, си е нещо съвсем логично.
Ако „първата мелодия“ бележи остротата на ума и навременната реакция на духовника, наречен „епископ на любовта“,[3] втората щрихира и повтаря важното евангелско послание към всеки един от нас, че трябва да се грижим за израстването ни по пътя на съвършенството (срв. Мат. 5:48), а в третата ясно звучи – пак казвам – стремежът да не обидиш ближния си, да не го притесниш или засенчиш с дарованията си от Бога. Защото е лесно да погледнеш снизходително върху другия от висотата си, но тогава ти би загубил възможността да се уподобиш на Този, Който „слезе от небесата… и стана човек“. Ето, стигаме до нещо, което е изключително важно – именно с това свое качество, човечността, дядо Неофит печелеше хора за Бога. Нека никога не забравяме този урок: хора се печелят за Бога не с демонстрация на невиждано и заслепяващо зрението величие, а с човешко отношение.
Позволих си да ви разкажа тази история, тъй като и тримата нейни участници вече не са между нас. Вярвам, че те отново са заедно и разговарят за важните неща, озарявани от ненастъпилата в пълнота, но прокрадваща се невечерна светлина на онова Царство, което първо се ражда в нас (Лука 17:21). И към придобиването на което сме призвани всички.
В деветия ден от кончината на патриарх Неофит – 21 март 2024 г.
[1] По свидетелство на негови съвременници йеродякон Николай е бил дребен на ръст духовник, завършил инталиански лицей, с приветлив нрав, дякон по църковната администрация в Софийска св. митрополия, близък на Левкийски епископ Партений († 1982 г.). Починал в края на 80-те години на миналия век.
[2] Строфа от стихотворението на архим. Серафим „Писмо до мама“.
[3] Думи, изречени от Вселенския патриарх Вартоломей в словото му на опелото на патриарх Неофит, състояло се в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ на 16 март 2024 г.
* Снимка: Стефка Борисова
