Гладната стачка на отец Иван Янков от Сливен пред сградата на Сливенска митрополия привлече общественото внимание не само към нерешения проблем с избора на Сливенски митрополит, но и със своята необичайност за църковните среди. Отчаяно желание за диалог или отказ от диалог е гладната стачка, бавно самоубийство ли е или е саможертва?
Гладната стачка като форма на протест винаги е насочена към обществото. Тя не засяга само протестиращия и негови опоненти, но нейната цел е да ангажира общността. В нея се проявява и религиозно измерение, доколкото гладуващият апелира към морални и човешки ценности. Според специалистите, изследващи явлението, гладуващият привлича вниманието на обществото към това кой има право да създава закони и дали, разбира се, ги спазва. Това е послание, което ни показва още Софокъл в трагедията на своята героиня Антигона в едноименната пиеса (трагедия). Тя умира, затворена жива в гробница, за да не може да се храни. И умира, като отстоява неписаните закони и се противопоставя на писаните закони в лицето на Креон. Раннохристиянският мъченик Якинт (Хиацинт) пък умира едва двадесетгодишен от глад заради отказа си да яде идоложертвена храна, която е била единствената, предлагана му в тъмницата. В съвременната гръцка богословска мисъл има интересни изследвания, проследяващи приликите и различията между аскетичния пост (в неговата крайна форма на гладуване) и гладната стачка като модерно явление.
Гладната стачка е явление, което се появява в края на 19 в. в Ирландия с голямото политическо движение на ирландците за тяхната независимост, наречено „Home Rule“. Гладната стачка в такива случаи се явява като опозиция на завоевател или на тоталитарен режим. Сред най-известните примери на 20 в. е Махатма Ганди, чиято гладна стачка парализира цяла Индия и милиони хора се присъединяват към него в знак на подкрепа.
През 70-те години във Франция двама християни използват това средство на протест, за да привлекат вниманието срещу несправедлив закон: лутерански протестантски пастор и римокатолически свещеник протестират срещу закон, който предвижда „двойно наказание“ (в разрез с римския правов принцип non bis in idem – „да не се наказва два пъти за едно и също нарушение“) за юноши с емигрантски произход. Тяхната гладна стачка поражда голямо социално движение. На гладните стачки в Ирландия през 1981 г., когато загиват десет души, е посветен филмът „Глад“, чийто сюжет се развива около разговора между лидера на гладуващите и един свещеник.
Но и в последно време един бърз преглед на новинарския поток от православния свят показва, че не са необичайни такива крайни опити за протест срещу определени политики, макар и екзотични.
През 2003 г. двама свещеници от Екатеринбург, Русия, обявиха гладна стачка и протест пред новооткрит гей-клуб в града. О. Флавиан и о. Владимир заявиха, че ще гладуват и стоят през деня на минусови температури пред клуба, докато той не бъде закрит.
През 2022 г. беларуският свещеник о. Владислав Богомолников, преподавател в Минската духовна академия, беше арестуван от режима на Лукашенко и обяви гладна стачка в следствения изолатор в знак на подкрепа към политическия затворник Игор Лосик.
През април 2023 г. редица свещеници на УПЦ (под ръководството на Киевски митрополит Онуфрий) обявиха гладна стачка в знак на протест срещу отнемането на Киево-Печерската лавра. Инициативата повдигна Запорожки и Мелитополски митрополит Лука. Тогава и други свещеници и миряни от неговата епархия заявиха публично: „Присъединявам се към акцията в защита на Киево-Печерската лавра, като съзнателно се отказвам от приемането на храна и обявявам гладна стачка“.
Но примери за демонстративно гладуване откриваме още в Отечника (Патерика). Св. Антоний Велики се опитва да разубеди вече възрастния преп. Павел Препрости да стане отшелник като него, но той остава пред вратата на килията му три дни без да яде и пие нищо. На четвъртия ден св. Антоний го пуснал в килията си с думите: „Ще вземеш да умреш пред вратата ми, че ще опетня душата си с тебе!“.
Но и сам св. Павел Препрости, който не успял да изгони бяс от обладан човек, отправил към Христос следната дръзка молитва: „Иисусе Христе, разпнат при Пилат Понтийски, погледни! Аз няма да сляза от тази скала, няма да ям и да пия, докато не загина, ако не освободиш този човек и не изгониш дявола от него!“…
Доброволният отказ от храна винаги е бил екстремално събитие. Макар че постът и гладната стачка се различават по своята философия и мотивация, все пак както гладната стачка, така и постът са всъщност дълбока потребност от диалог. Те са плод от нарушено общуване. Постещият скърби за Младоженеца, Който му е отнет (срв. Мат. 9:15), а гладуващият иска диалог по законите на правдата, който му е отказан, и то не на него лично, но на цяла една общност. Наистина, първото е движение духовно, а второто – душевно, но и двете са породени от глад – дълбоко вкоренената в човека потребност за общуване и истина. Лишаването му от тях поражда отчаяние и усещане за безизходност.
