Първият ден в началото на учебната година от памти-века бил ден свещен за по-голямата част от българския народ по разни причини, все основателни. Няма много далечни сведения от миналото на народа ни за този ден, така че и приказките за него са едни така… по-съвременни.
През Възраждането на този ден първи освен децата и учителя с едва набола брада или учителката, млада госпожица, присъствали пременени в най-хубавите си носии: родители (предимно мъже, с извинение) и чорбаджии (без чорбаджийките, с извинение), с чието иждивение (по ингилишки „спонсорство“) се плащали харчовете на школото; неизменно тук бил и свещеникът или дори владиката, ако селището било епархийско седалище.
Постепенно дошли други времена и години и присъстващите непреки участници в учебното дело се менели според акъла на властващите и в зависимост от неговия обем (на акъла, демек).
Сега е лесно: шапка на тояга и пей, сърце! (за по-съвременните читатели това означава: спри да работиш, закачи си капата на подпряната някъде тояга и да ти се запее от рахат и безгрижие!).
Сега имаме многолюдно министерство на тия работи, областни управления, депутатски комисии и подкомисии, и прочие, значи! Така почти на всяко училище се пада я по някой депутатин, я по някой друг началник. Правят се тържества, които, кой знае защо, са много по-пищни от деня на завършването. Може би защото започването е сигурно, но завършването – не толкова.
Присъстващите чорбаджии (сега барабар с чорбаджийките) вече не са толкова много, защото и иждивенията не са особени и не навсякъде ги има.
Тук-там за началото на учебната година се прави и молитва с водосвет. Но това е сложна работа: трябва директорът да има отношение и да го пожелае, както и да убеди учителския съвет да го приемат. Тези три показателя не винаги са налице. Затова откриването обикновено „минава“ с личната тиха молитва в сърцето на вярващите родители и деца. За невярващите – не знам. Но така или иначе за много от учениците това не е „яко“ (все пак – българска дума!), нито „куул“, ни „фешън“ etc. (и така нататък, в превод).
Пеят се и песни. Някои са български и подходящи. Други са… изгодни по разни причини. Едно време „омразните“ чорбаджии и попове са настоявали да се чете, пише и пее на български. Сега във водещите ни образователни учреждения (които вече се наричат институции и се издържат от нашите данъци) децата възторжено пеят днес на ингилишки и францушки, и тям подобни езици (връзки, сиреч линкове няма да ви пускам, за да не им правим реклама, сиреч – да не ги хвалим). Ама я рекъл някой в едно училище само с турско- или ромскоезични деца да каже да пеят днес на майчиния си език, да видиш как се надига возмущението всенародно и народолюбиво (= патриотично) като мътен порой в родна затлачена планинска река!…
Честита да е новата учебна година с добри за народа ни успехи на децата! И преди следващата учебна година във висшите ни училища (по европейски наричани университети) да са по-малко така именуваните „допълнителни приеми“…
Умному мало довлеет! („На умния малко му стига“, т. е. от малко разбира).
