На църква в неделя, 23 юли т.г., в Братислава, столицата на Словакия, но в българската църква, разбира се.
То хич не се разбира, ама нали сме „патреоте“, все на това наблягаме.
Защото там българска църква de facto и de jure от дузина години няма.
В началото на сегашния век един български свещеник, отец Николай Андонов от Перник, се пресели в Братислава, защото е повсеместно правилото „откъдето е жената, оттам е и родата“. Започна работа в държавна организация, но нали си е свещеник, не можеше да остане само чиновник – създаде си българска църковна община. Малка, но никъде не е казано, че една църковна община трябва да има еди-колко си членове. Както е казал Спасителят: дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:20).
Най-напред се събирали в българския културен клуб. Но тия, дето се събират по клубовете, нямат много представа от църква и от това, да са събрани в Христово име.
В Словакия си има поместна православна църква, но там си служат на словашки и на църковнославянски, а отец Николай искал да събере наедно разпилените православни българи. От посолството малко се интересували точно от това, а и техните представи от църква били твърде неясни. Както с усмивка споделя отец Николай, най-много му помогнали през годините две дипломатки мюсюлманки. Иноверки, но пък имали представа от религия…
След като българският клуб първо бил разцепен (точно по нашенски), а сетне и приватизиран (пак по нашенски, но на чужда територия), отецът се „взел в ръце“ и тръгнал да търси къде да служи. Помогнали му едни монаси йезуити, които му подсказали, че би могъл да служи в един прекрасен бароков параклис в някогашния дворец на католическия примас в Братислава. Трябвало само кметът да разреши, защото целият комплекс сега е музей. Нямал какво да губи отец Николай, направил съответните постъпки и накрая получил разрешение. Започнали богослужбите – радост голяма! Намерили се и професионални певци и певици от операта, които се заели да разучат литургията, и отецът бил на седмото небе.
След някоя година, не щеш ли, българският епископ в Европа решил да хариже малката наша църковна община на Словашката църка. Не че нямало как другояче да се реши въпросът с църковната юрисдикция, но белята станала. Отецът бил приет за клирик на местната църква и вече не споменавал българския владика и патриарха, а местния словашки епископ. А църковната ни община станала словашка. Тъй де, нали в Църквата няма място за национализми!
Сега църквата се пълни двойно и тройно повече от преди, защото ние, българите, както е известно, не сме много църковни. А за един свещеник най-добрата награда е да му е пълна църквата. Идват и българи, но твърде малко, затова пък идват словаци, украинци, руснаци, русини (народност в източните предели на Словакия). С извинение за моя сексистки език, но изброените представители на разните народности са предимно от женски род. А с тях винаги има и поне едно-две деца.
Този католически параклис не е много голям, спокойно събира 50-ина души, но седалките са за 30-ина. Все пак православните сме научени да стоим прави по време на литургията, така че и това не е затруднение.
Отец Николай служи основно на два езика: словашки и църковнославянски. А песнопенията се изпълняват от всички богомолци, които са разучили литургията на църковнославянски и то по източното пеене, както пеем непретенциозно в българските храмове. Уникално е да чуете как руснаци, украинци, словаци пеят херувимската песен на първи глас или „Отца и Сина“ на пети глас. Уникално е, защото това другаде няма да го срещнете. Православните от тези народности си имат своя църковнопевческа традиция, своя църковна музика и нея си изпълняват. Но тук постепенно са се присъединявали към българската църковна община и са научавали покрай по-старите енориаши нашето пеене.
Не е моя работа да коментирам дали това е хубаво или лошо. Но аз бях на литургията с тези хора, подпявах заедно с тях и гледах лицата им: те бяха щастливи! Защото пееха заедно и с едни уста и едно сърце славеха Бога!
Отецът от вечерта ме помоли да проповядвам след евангелието. Попитах го:
- На какъв език?
- На руски! – отговори той без да се замисли. И продължи:
- Тук при нас толкова е разнороден съставът на вярващите, че преди време възникна този въпрос и аз попитах дали украинците и руснаците ще разбират, ако им проповядвам на словашки. Тогава самите словаци предложиха: нека е на руски, всички разбираме този език…
Истината е, че тези хора са обединени от вярата и езикът е пособие, средство за общуване, а не политически инструмент. Колкото и да не щем да го разбираме това сега, след руското нахлуване в Украйна.
Проповядвах върху евангелския откъс за неделята, хората слушаха с внимание и с озарени лица, с каквито лица след това пристъпиха и към светото причастие. Направи ми впечатление, че не се редяха първо деца, сетне мъже, накрая жени. Нямаше такава субординация, та чак се усмихнах в себе си на нашите условности.
Другото, което ми направи впечатление, беше отношението на тези хора към отеца. Всички те го познават, знаят, че е българин, познават строгостта му, когато стане дума за светините, но те просто си обичат пастира, слушат гласа му и вървят подир него (Йоан 10:3-4).
Хубаво преживяване беше това миналата неделя – в една българска, ама словашка църква в самия център на Братислава. Ако ви се отдаде случай, идете там. Заслужава си!
