Свещено нещо е поклонението. То е дадено на човека като начин на общуване с Бога от самото начало, от сътворението. И макар още първите човеци да не са го спазили, то не е отменено. Практикувано е векове и хилядолетия – къде правилно, къде неправилно. По-късно завистникът с омразното име ще използва тъкмо поклонението като едно от трите изкушения към Въплътилия се Божи Син. И тъкмо Той, нашият Господ, припомня на всички ни: „На Господа, твоя Бог, ще се покланяш и единствено на Него ще служиш!“. Защото човекът се нуждае от това общуване с Бога и в него намира смисъл, надежда, утеха.
Мислех си за тези простички и толкова важни неща тази вечер в старинния храм „Света Софѝя“, когато гледах несвършващия се низ от хора, дошли да се поклонят на частицата от мощите на светия великомъченик Георги.
Светецът се е родил и е пострадал на хиляди километри оттук по времето, когато сигурно вече се е строила първата църква на това място, където после е построена съхранилата се през толкова перипетии днешна църква на Божията премъдрост. През всичките тези хиляда и не знам колко стотин години не хиляди, не стотици хиляди, а милиони вярващи са идвали тук да се поклонят на Господ, нашия Бог, и на Него единствения да послужат. Почитали са хиляди светци, с мощи и без мощи, с икони и без икони, щом свещеникът е призовавал да поискаме тяхното застъпничество пред Небесния Отец, Който е любов.
Обичам поклонението, то ми е някак в кръвта – от родители, баби и дядовци. От дете съм тръгнал да ходя с тях на поклонение. Но си признавам, че не съм любител на масовите прояви. Защото тя, религията, е частно, лично дело и не обича масовките, които понякога от само себе си се получават. Затова дойдох по тъмно в храма с мисълта, че все пак трябва да побързам, за да не го затворят. Ама то се оказа, че аз просто бях един от дългата опашка поклонници. Мощите бяха изложени в средата на голямата църква под балдахин от свежи цветя. Хората смирено и вглъбено пристъпяха на малки крачки. Нямаше вече песнопения, тишината нежно поглъщаше сърдечните трепети на поклонниците. Някои от тези, които се бяха поклонили, сядаха по столовете, за да се насладят още малко на тайнството, което се извършваше в душите им.
Като човек с поглед върху състава на българското богомолие веднага ми направи впечатление и друго: повече от половината поклонници на „опашката“, т. е. редицата за поклонение пред мощите на светеца, бяха млади хора. Имаше млади семейства с дечица, а и с по-големи деца, но имаше и тийнейджъри, явно ученици, които бяха дошли сами и също минаваха с благоговение да се поклонят. Такива богомолци рядко се виждат в нашите храмове, но тази вечер и те осъзнато бяха потърсили и намерили пътя към храма, пътя на поклонението пред Бога!
Поседях и аз в храма, защото молитвата си иска своето „времетраене“. А поклонниците не само не свършваха, но и сякаш още прииждаха. Свещениците, вече поуморени, пристъпваха от крак на крак и се оглеждаха, дали не е спрял притокът на поклонници. Но той не спираше!
Това няма как да не те впечатли. И няма нужда да си мислим къде са тези хора в неделни и празнични дни, защо храмовете ни наистина са полупразни по време на богослуженията. Те бяха дошли да се поклонят. Защото нещо в сърцата им е трепнало. И този трепет ще отеква още дълго в съзнанието им. Пък Бог си знае работата!
