И ние като всички народи имаме наши, родни светци. Едни ги знаем, други – не, а и тези, които ги знаем, не ги почитаме, както би трябвало. Не им знаем дните, в които се чества паметта им, макар че в календара ни те са написани. Защото сме си „неделно-празнични“ християни и в делник не се сещаме да отидем на църква. Не е редно и да се оправдаваме с това, че „те в нашата черква не служат на този ден!“. „Те“ и да не служат, ти се затвори за миг поне в скришната си стая, помоли се на дневните светци от календара да подкрепят молитвата ти към Бог, Който вижда в скришно, за да ти въздаде наяве (Мат. 6:6). Защото, ако ние не почитаме родните си светци, кой ще ги почита? При това ние сме задължени да го правим, а не само да приказваме, че имаме родни светци и да се гордеем с тях.
Да си горд с родните светци никак не е лошо, нито е лоша този вид гордост. Само че зависи как я чувстваме и изразяваме тази гордост. Не е въпрос да се гордеем и „пъчим“ пред другородците, което е, първо, глупаво и, второ, е грешно. Това, че от българския род има светци, не е наша заслуга – нито моя, нито ваша. То е Божия воля, така Бог е решил, а и е заслуга пред Него на самите светци. Те са се постарали да вървят по пътя, който Той ни е показал, положили са усилия да живеят според Неговите заповеди, затова са Му били угодни и Той ги е прославил. И както става в повечето случаи, само една малка част от тези прославени от Бога свети хора – и от нашия, и от други народи – стават известни на такива като нас, дето се интересуваме от родните светци. Защото светците са станали свети не за да прославят българския род, колкото и съблазнителна да изглежда такава мисъл, а за да прославят Бога, Твореца на небето и земята, Който изпрати Своя Син да ни изкупи и да ни приласкае под Отеческия покров.
Затова не мисля да се гордея с известната действителност, че има светци от български род. Редно е да се замисля само: след като един или друг светец или светица от нашия български род е успял/успяла да живее свято и да го/я имат следващите поколения за свой образец и застъпник/застъпница пред Бога, аз какво правя в тази насока? Въобще такава мисъл влиза ли в главата ми и ако не влиза, защо? Защо аз не изпълнявам Божията воля? Кой ми пречи? Безспорно самият аз си преча. И вместо да се гордея с българските светци, аз по-скоро трябва да се срамувам, че съм от същия род като тях, ама делата ми са на светлинни години от техните. Неприятни мисли, да, но полезни!
В годините на комунизма в София имаше хора, водени в 60-те и 70-те години от хора като Левкийски епископ Партений, софийски викарий, и ставрофорен иконом Емануил Кожухаров от църквата „Свети Спас“ (разрушена при бомбардировките, но се беше запазила някак северната част; а като решиха там да правят банката на Съвета за икономическа взаимопомощ, сега Булбанк, енорията се премести в „Свети Кирил и Методий“ на Женския пазар, тогава пазара „Георги Кирков“). Тези двама големи клирици на БПЦ, които не търсеха слава и кариера, а работеха за Божията слава, бяха организирали система за годишно честване на българските светци на деня им – делник, празник, не ги бъркаше. Те служеха на Бога в чест на Неговите светци. Постоянно на тези служби имаше и богомолци. Особено една група мъже и жени на разни възрасти, някак си свързани на времето с добросамарянското движение, пълнеха храмовете, където се почитаха българските светци. Дядо Партений служеше молитвено и вдъхновено проповядваше без да се плаши и съобразява със „стихиите световни“. Е, не стана митрополит, но остана дядо Партений, за когото винаги се говори с възхищение.
Та този почин на отец Емануил и дядо Партений пробуди поне в столицата паметта за родните светци. Владиката десетилетия наред издирваше сведения и пишеше служби и жития за българските светци, за да се почитат те и богослужебно. Бяха издадени и два тома с жития на нашите светци – при това в трудни времена, когато държавата не само не плащаше заплати на клира, ами се готвеше да „закрие“ Църквата. Но онази държава вече се „закри“. Да видим ние какво правим сега.
Имаме жития и служби на българските светци, никой (от държавата) не ни пречи да служим и да ги почитаме, а дали го правим – това няма да го обсъждаме. То се вижда и се знае.
Добре е, че на светците не им е нужна нашата почит. Тя обаче е нужна на нас, защото постоянно ни трябват добри примери и горещи застъпници пред Бога. Много са ни нужни и нека не се бавим да започнем да почитаме родните си светци. Утре е паметта на свети Софроний, Врачански епископ!
