В един разказ на Елин Пелин се разказва как бедна жена дошла в някакъв манастир за празника. И тъй като била твърде бедна не могла да принесе никакъв особен подарък на иконата на Божията майка освен една карфица, която забола във висящия балдахин. Минал манастирският монах, погледнал, сторило му се невзрачно, неподходящо и махнал забодената карфица.
Наближило време за църковна служба. Монахът се приготвил да удари камбаните, дръпнал въжето, езикът на камбаната се залюшкал, ударил, но звук не излязъл. Така и втори, и трети път. Камбаните останали безмълвни.
Съвсем наскоро, на 15 август, ни се случи да отидем за храмовия празник в Бачковския манастир. Пристигнахме предния ден около 19 ч. вечерта. Надявахме се да участвуваме във вечерната служба, или във всенощното бдение, както се е случвало в предходни години. Но за наша изненада манастирът беше затворен с метална решетка.
И то в навечерието на най-големия празник в чест на Божията Майка. Питахме се: Защо? Питаха се същото и всички онези хора, които изпълваха площада пред манастирската врата, а отговор нямаше. Само някакъв полицай измърмори нещо, че това ставало по нареждане на дядо Борис и така било откакто той е игумен тук. Но защо? Нима християните не трябва да участвуват във вечерната служба или такава нямаше да има. Тук бяха дошли хора от разни краища на страната. Имаше болни, сакати, в инвалидни колички. Народът роптаеше срещу игумена, срещу митрополита, срещу ръководството на Българската православна църква.
В предходни години манастирът беше денонощно отворен за празника. Винаги беше препълнено с хора, които в любовта си към Божията майка идваха да пренощуват в обителта. Потокът от поклонници, дошли да се поклонят на Чудотворната Богородична икона не секваше през цялата нощ. Места за нощувка никога не стигаха. Затова някои нощуваха в притвора на храма, вън на двора, по доксите. Пееха цяла нощ църковни песни, четяха молитви. Атмосферата беше някак духовна, може би от радост от настъпващия празник.
Сега обаче обстоятелствата бяха други. Примирихме се. Вместо в манастира, нощувахме в колите, както сториха почти всички, които искаха да останат за празника.
Призори, след нощното ни бдение в автомобилите, отново се изправихме пред затворената решетъчна манастирска врата и зачакахме. Стана 6, мина и 7, и някъде около 8 ч., дойдоха и отвориха манастирската порта. После сред блъскащ се народ влязохме в храма и наредени в голямата опашка, със свещи в ръка зачакахме търпеливо, да се поклоним на св. Богородица пред чудотворния й лик. Целунахме иконата, после запалихме и свещ. Изненада ни това, че едва запалихме свещичките си и ги поставихме на свещника, отправяйки молитва към Бога, някой ги махна. Направихме забележка на клисарката, а тя някак вяло ни отвърна, че свещите били от некачествен материал и затова ги махали, за да не се огъват от топлината и да капят по пода. Не останахме на цялата служба, защото в малкия и претъпкан от поклонници храм, сред мъглата от дим на скупчено горящи свещи, беше задушно.
Тръгнахме си от манастира с разочарование от негостоприемството на домакините, от затворените с решетки манастирски врати, от грубото отношение на служителите, от това че бяхме посрещнати като някакви натрапници, които сякаш нарушават обичайния манастирски покой.
Добре, но храмът не е ли за хората? Нима не са добре дошли тук всички, отрудени и обременени от житейските несгоди? Нима манастирът или въобще храмът е място само за избранници и ако е така, дали камбаните пак ще бият? Дали пренебрежението към обикновения човечец и неговите нужди, към нищожния му дар няма да са причина отново камбаните да онемеят? Питахме се и отговор все още няма.
{moscomment}
