Пролетта на 2000 г. в Гложенския манастир. Имаме гости от Гърция и искаме да им покажем “най-доброто” от България. Избираме Тетевен – считаме, че свикналото с тъмносиния цвят на морето гръцко око ще се впечатли най-много от гъстите гори и отвесни скали, на чийто връх е кацнал Гложенският манастир. За мой срам и аз отивах там за първи път и като дете се радвах на новата за мене гледка.
Влизаме в малката манастирска църквица и там ни среща млад монах. “А, Златина!” – неочаквано възкликва той, а в очите му светва детска радост. Аз не познавам много монаси и по манастири ходя рядко, така че закономерно се изненадвам. Опитвам се трескаво да си спомня къде сме се запознали, за да не обидя домакина ни, но напразно. Младият монах обаче бързо ни припомня: “Ти ни даваше да играем на компютъра в Движението... Идвахме с мои приятели-съученици от семинарията...”
Тогава си спомних – наистина, когато работех в софийския офис на Православното християнско движение “Св. патриарх Евтимий”, понякога идваше една шумна група деца от семинарията, на които (за ужас на останалите) разрешавах да играят на компютъра, който в онези години, средата на 90-е, си беше съвсем модерна новост. Имената им не научих, нито запомних лицата им – остана ми само споменът за радостта, с която сядаха да играят пред компютъра.
“Замонаших се, казвам се Нектарий” - продължава младият монах, а в очите му грее същата онази детинска радост, която вече ми е позната. “Всъщност, - мисля си, - той не се е променил никак, даже не е и пораснал. Само тази брада му служи като дегизировка... Кой ги прави тези деца монаси?!?” Но нямах време за размисъл, защото отец Нектарий ни поведе из манастира, разказа ни историята му, за Левски и тайния проход... После разказа вкратце и своята "духовна история", по обясними причини не дълголетна: как бил в манастир на старостилци, колко строг бил животът там, но какво се случило, за да напусне и се върне в Църквата, и как сега е тук, в този красив манастир... сам.
"Как така сам?! Игумен няма ли, други монаси?!" По-важните въпроси преглътнах - не бяхме близки и нямах право да му ги задам, но те напираха в мен: А кой те ръководи? По чии стъпки вървиш? Кой ще те опази в този пущинак? Кой безумец те е постригал дете и те е захвърлил да водиш най-безпощадната бран "сам"?! Отчето обаче беше още 20-годишен и морето му се виждаше до колене. "Моля ви да ми изпратите някои книги (споделихме, че в библиотеката много ни се повтаряха), ако може да са най-вече за Иисусовата молитва..." Тръгнахме си не особено весели - въпреки приятното пътуване и красиви гледки. Беше ни криво за този млад човек, поел такъв голям риск в живота си да сложи монашеско расо, а изправил се пред най-голямата безпътица в живота - липсата на избор.
Нямаше как да не си спомним думите на архим. Назарий, който хокаше един от българските митрополити (вече покойник): "Как тъй ги ръкополагаш 16-годишни!? Ами това са деца... Кой ще им бере после греховете?". А митрополитът неизменно отговарял: "Е, все един-двама ще излязат читави..."
Сякаш чувам как друг глас го контрира: "Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник и не го е грижа за овците" (Йоан 10:11-13)...
Днес, почти 10 години по-късно, медиите ми припомниха за онзи запратен в нищото монах, с наслада описвайки образа на несмислен младеж, пушещ марихуана, уплашен от светлината на прожектора в лицето си, който ръси противоречиви глупости за обща радост на журналистите. Направо дар от небето им е приказливият младеж - хем църковно, хем скандално, хем целесъобразно. За разлика от скандалността, целесъобразността не е видима за всички, а само за борещите се от години за горските масиви на манастира политици и бизнесмени...
После пък се замислям и за други от поколението на прехода, приели монашество в незряла възраст, които станаха "герои" на новото църковно време с подвизи, отразявани и в нашия сайт - архонт-мейкъри, имидж-мейкъри, режисьори на сапунки с религиозен бекграунд... И се чудя "кой ли ще им носи греховете"? Тези, които са им възложили това бреме, без да ги интересува, могат ли да го понесат, или тези, които проявяват същата престъпна небрежност и днес, толерирайки безпътицата им и поставяйки пред себе си всякакви други "общоцърковни приоритети", но не и живота на изгубената овца. И понеже в безпътица е непоносимо да се живее, по-находчивите се ориентираха към единствено отворения пред погледа им път - на църковната кариера, увенчана с епископска корона... В този случай урожаят става богат, а плодовете ги берем всички.
"Пуска ли някой в битка неопитен войн, без да му даде нито щит, нито доспехи, нито оръжие? Кой е онзи безумен пълководец, който праща войника си сам срещу изкусна армия от ветерани? Такъв кому служи - на царя или на неговия враг?" (Из патерика)
