И казваше на Иисуса: спомни си за мене,
Господи, кога дойдеш в царството Си
(Лука 23:42)Ако те забравя, Йерусалиме, – нека ме забрави десницата ми;
нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня,
ако не поставя Йерусалим начело на моето веселие
(Пс. 136:5-6)Каква страшна клетва срещу забравата на най-важното…
Самата св. Литургия е една непрестанна анамнеза, едно непрестанно напомняне и случване тук и сега на случилото се на Тайната вечеря – до свършека на света. Непрекъсната двадесет и четири часова анамнеза по целия свят, повече от две хиляди години.
Споменаването на светците, на преподобните, на мъчениците и на всички, които с добрия подвиг се подвизаваха, свършиха пътя и вярата опазиха (срв. 2 Тим 4:6-7), е отново спомняне и борба срещу забравата. За съжаление, късата памет е характерна за неродения за Бога човек… или по-скоро избирателната (помним, което трябва да забравим, и забравяме това, което трябва да помним).
Забравата отваря вратата на греха и на врага на човешкия род. Забравата води до повторение на войни и зверства. Забравата носи смърт – земна и вечна.
Заразени от „бесовството на честолюбието“, забравяме за Бога. „Нападайки се един другиго, един друг се низвергваме“ е казал св. Василий Велики („Изображение на сегашното състояние на църквите“ – Творения, в превод на руски език, т. 3). Бием се с враговете на Православието, а не виждаме собствената си градина. Залисани в междуособни борби забравяме емблематични храмове, които дори само с присъствието си са безмълвна проповед. Такъв е храмът на свещеническото училище на гара Черепиш – възпитал поколения клирици, а сега разрушаващ се и обхванат от гъста растителност, подобно на забравата, която обгръща душите ни – бавно и незабележимо!
Не е ли това един от механизмите на злото? Ако не виждаме пленения от забравата храм Господен, дали ще видим страданието на ближния, дали ще чуем виковете на страдалците, които, парадоксално, много често са мълчаливи? Както казва Чехов, „… не виждаме и не чуваме онези, които страдат, и онова най-страшното в живота става някъде зад кулисите“ („Френско грозде“). Дали ще се застъпим за болница за децата, дали ще се застъпим за всички медици, които безкористно се грижат за тях, лишавайки понякога дори собствените си деца (Ани Салич, „Неродената болница“, „Темата на Нова“, 26 декември 2021 г.). Неродената болница…, неродените в Христа…
Ще направим ли нещо? Според „земнoто“ мислене никога не е удобно. Знаем, че има много причини да не отидем на сватбата. Но в привидните антиномии и обратната перспектива на Евангелието всяко време е време за подвиг! „И вавилонските отроци ни научиха да изпълняваме задълженията си, даже никой да не го е грижа за благочестието. Те и сред пламъците прославяха Бога с песни, без да мислят за множеството, което се е отклонило от истината, а щастливи един за друг, бидейки само трима. Затова и облакът врагове не ни приведе към бездействие, но като възложихме упованието си на помощта на Духа, с всяко дръзновение възвестяваме истината“ (Св. Василий Велики, Пак там).
