Така бих нарекъл едно време, в което лакътят е част от основния инструментариум за придвижване напред и завоюване на позиция – в живота, в службата, в градския транспорт, на опашката, при влизане на мач или концерт, дори в спортните игри, в които „лакътя̀“ е глагол, който означава удрям някого с лакът. Сещам се дори за насилствено отваряне на буркан с лакът, след което капачката не става за втора употреба. Май само в любовта лакътят не играе, защото е скромен откъм чувствителност. Пък и не съм чувал някой да казва: Леле, какъв лакът?!
Конфуций е казал: „Проклятие е да живееш в интересни времена“. Е, явно такива времена доживяхме и това осезателно проличава в начина на употреба на лакътя в битката с COVID-19: предпазно средство (кихаме в него); за здрависване, т. е. показване на близост чрез докосване („ръкостискането“ на Меркел); различни дейности като отваряне и затваряне на врата, натискане на бутон. За всичко, описано в началото, лакътят не става, защото другият (ближен или далечен) е на повече от два метра. Но пак е на мода. Дори си помислих за нововъведение – лакътовъзлагане, нов тип хиротония.
В контекста на моите размисли за лакътя и промяната в света се сещам за така харесваното клише: „… след това светът няма да е същият“. Ще ми се да възкликна като поета: „Повярвах аз в тези думи прости…“, ама веднъж се лъже човек. Това го слушаме при всеки катаклизъм, при всяка неочаквана и нетипична ситуация: появата на СПИН-а, събитията от 11 септември, икономическата криза в края на първото десетилетие на новия век. И после… пак същата.
Не знам какъв ще е светът утре, но днес е различно. Това личи дори в начина на употреба на лакътя. Но като премине злото, бързо ще забравим какво е било. И ще се юрнем да наваксваме. И то как?! Вероятно с помощта на лакътя, онзи от първия абзац, защото сме в неговата епоха.
