При обявеното извънредно положение в страната човек няма какво друго да прави, освен да си мисли. Да мисли и да си спомня. И така аз си припомних една приказка, в която се разказва за цар, който иска да погуби всички възрастни хора, защото вече не са полезни за царството му. Само един млад мъж престъпва царската заповед и скрива своя баща. Когато царят поставя предизвикателство пред своя народ (различните разказвачи имат различни варианти), само момъкът, скрил баща си, успява да се справи и изпъква пред другите със своята мъдрост. Във финала на приказката находчивостта на младежа е разкрита, глупостта на царското решение е разобличена, а към възрастните хора всички започват да се отнасят с особено уважение.
Тази приказка я знам от своята баба. Ако не беше покойница, тя и сега щеше да посещава църквата всяка сутрин. За нея нямаше да има значение какво е казал премиерът, президентът или председателят на кризисния щаб. Защото за баба ми най-важната институция беше Църквата.
Ние, членовете на Църквата, сякаш винаги помним тази приказка и най-вече поуката от нея: милостта и любовта носят спасението. Чрез милост и любов царството е спасено. Царят прощава на своя поданик нарушаването на заповедта. Защото царят е добър и милостив и освен да наказва той умее и да прощава. Ето пример на грижа за народа. Ето модел, в чието следване не се съмняваме.
Когато пиша тези редове и призовавам към грижа, нямам предвид да се сменя общата лъжичка, с която се дава св. Причастие. Само човек, който не е пристъпвал към Чашата с вяра, любов и страх Божи, би могъл да отклони проблема в тази посока. Проблемът не е и в спазването на дистанция. Желаещите да посещават църквите се увеличават само по Великден и Рождество Христово.
Става въпрос за смирение.
Някой ще подходи със съмнение и ще попита: коя съм аз, че не се смирявам, а си позволявам да се изказвам по въпроси, по които има по-начетени и по-компетентни хора от мене. Някой друг пък би се усъмнил в силата на моята вяра, защото нали Бог пази всички ни?! Трети ще ме заподозре в малодушие, защото може би се страхувам за своето здраве. Дори може да ме обвинят и в подозрителност към своите братя и сестри. В случая обаче не става въпрос за мене и моите убеждения. Докато църквата е отворена за миряни, аз ще ходя и ще участвам в св. Литургия, защото предпочитам да пия от извора, а не от чешмата. И макар с разума си да знам, че по този начин застрашавам околните, моето желание за единение надделява. И това е най-страшното: желанието ни да сме в общение един с другиго, а заедно – и с Бога сега застрашава близките ни. Някой би казал: „Не ходи на църква!“ Но това би дошло от човек, който не е чувал Херувимската песен или не е казвал заедно със своите братя и сестри на глас Символа на вярата, за да чуе как кънтят и отекват копнежът и любовта към Бога. Аз няма да спра да ходя на църква, докато тя е отворена.
Но много ми се иска точно в този момент тя да е затворена.
Какво ще отнеме затварянето на църквите? Всеки, който присъства на св. Литургия, усеща силата на единството, черпи утеха за своите болки, намира съмишленици и приятели, създава неразрушими връзки, защото са създадени в Божия храм. Но всички сме чували: „Здрав дух в здраво тяло“. Как да се грижим за душите си, щом телата ни са заплашени? Ако погледнем статистиките на възрастта, при която финалът на заболяването е фатален, и сравним с възрастта на посещаващите богослужение... В един момент църквите ще останат полупразни. Ще бъде защитавана тезата, че сме служили на Бога, но все си мисля, че Той предпочита да Му служим ежедневно, чрез всяко едно наше дело и най-вече – като живеем в Негово име. Ако църквите останат отворени, а хората, които ги посещават, намалеят, това няма да помогне на никого. Най-малко ще покаже любов към Бога. Нашата грижа е да бъдем отговорни един към другиго, за да докажем, че сме Негови достойни чеда. Къде е грижата в отворените църкви? За кого всъщност се грижим по този начин?
Велик пост е – не е време за граждански подвизи. Време е да се смирим. Да си припомним, че сме смъртни, без да е необходимо да умираме като мъченици. Бог е навсякъде около нас, но в момента навсякъде около нас е и пряката заплаха от болезнена смърт. Нека не забравяме, че Той иска да живеем за и в Него. Сам Той казва: „... защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Нека призоваваме хората да не спират да Го възхваляват и да Му благодарят, нека всеки продължи поста си, без да забравяме най-важната му цел: да се смирим. Нека не гледаме само какво има на масата, а да видим какво има в душите ни. Нека се погрижим за тези, които са по-възрастни от нас и които слушат и вярват само на една институция – Църквата. И нека тази институция да затвори вратите си за известно време, за да има кой да мине през тях, когато кризата отмине.
