И този път кризата завари православните неподготвени. Не просто неподготвени, а несигурни в собствения си исторически и богословски опит. Можеш ли да се заразиш при причастяване? Каква част от богослуженията и отдаваната почит чрез целуване е разумно да бъде ограничена? Защо йерарсите и най-изтъкнатите теолози си противоречат толкова неприкрито в практическите съвети към народа?
Освен разминаване в идеите за конкретни действия в конкретни условия на пандемия, събитията от март 2020 г. показват нагледно колко отделѐн е днешният православен човек от представата за непоклатимата една Христова църква. А дори той самият да не се чувства отделѐн от извънвременната църква, то братята от неговата енория или йерарсите от поместната му автокефална общност го принуждават да признае практическото разделение на християните дори по отношение на основополагащи въпроси като пребиваването в храма и причастяването с Господните Тяло и Кръв.
Вяра и традиция
В днешната епидемия можем да провидим и неискан Божи дар, доколкото православната общност по целия свят изведнъж е принудена от неотложни обстоятелства да се обърне към дълбините на своята традиция и да отсее вечното и истинно Христовото от това, което се е превърнало в предание, но което съвсем не е задължително за нашата вяра.
С една дума: при тежки кризисни условия християнинът (а не само митрополитът или свещеникът!) е заставен да разсъждава върху вярата си в нейните най-гранични измерения. Тук не става въпрос за иносказателно тълкувание на евангелски пасаж, нито за някаква катехизическа постановка, а за пределно лично осмисляне на личната вяра, реализираща се в конкретния безкрайно критичен момент.
В някои храмове бяха премахнати килимите и допълнителните украси, другаде до иконите има дезинфектант и влажни кърпички, някъде при входа броят богомолците, за да се контролира допустимият брой присъстващи. Част от свещениците причастяват без лъжичката да се допира до устните, изливайки причастието в устата на пасомите. Но защо огромната тежест в призивите и препоръките на йерархията се свежда до причастяването, сякаш олекотявайки темите за целуване на икони и кръст? А самото събиране на вярващите не е ли проблем от първостепенна важност? Нямам предвид ограничаването на броя богомолци, а физическото събиране дори на най-малка група, да речем – на петима души, та ако ще единствено духовници, един псалт и свещопродавец, участващи в службата? Да целуваме ли иконите в такъв момент, или да се въздържим? Изправяйки се лице в лице със свещеника, не покачвам ли риска от заразяване, като грижата тук съвсем не е за мене самия, а за моето семейство и моите ближни?
А има и друг болезнен момент: рискът от превръщането на дадена традиция в жалък ориентир дори за самите вярващи.
Един митрополит, може би по грешка от бързане, освободи всички духовници и миряни от задължението да вземат благословение чрез целуване на десница. Аз пък мислех, че целуването на ръка става по традиция, а не по задължение. И че го правя от уважение към духовника, по любов и никога по задължение.
Друг митрополит (пък и неедин) припомня, че Чашата не пренася зарази. Аз като християнин такова нещо не мога да твърдя. Христовите Тяло и Кръв са от другия свят, но никой не ми е казвал, че в тях никак не могат да плуват други вещества от тоя си свят, както и че по Чашата, иконите или стъклото върху тях не могат да танцуват милиони микроби.
С една дума: благообразни обичаи, отлели се в традиция, днес изискват да бъдат премислени не само заради съхраняването на физическия живот, но и заради нещо неизразимо по-голямо – същината на нашата вяра, която не е само наша лична, но преди всичко вечна и неизменна. Колко печално е, когато епископи се изказват непрецизно или откровено неподготвени по жизнено важни въпроси. А те ли – тези епископи като физически лица, – те ли ще отговарят пред ковчега на починал енориаш, понасяйки вината за заразата? Защото не е далече мигът, когато, справедливо или не, обществото ще бъде в състояние да посочи конкретна православна енория като източник на разпространение на епидемията. Как ще оправдаем тогава нашата Христова общност, как ще защитим пред самите себе си спасителния характер на нашето събиране на определена дата?
Вярваме във възкръсналия Христос, но и през 2020 г. не сме способни да формулираме своите мотивирани от вярата постъпки по начин, който да бъде приемлив за неправославните. Днес обаче става въпрос за физическото оцеляване – на вярващите и невярващите членове на едно и също общество.
Най-критичният въпрос
Катаклизми и епидемии е имало и ще има. Това е мъдър отговор на безпокойствата, сближаващ ни със страдалците от античността и средните векове, а навярно и с поколения в незнайното бъдеще. През март 2020 г. обаче тревогата от пандемията не е като предишните, защото носи едно уникално предизвикателство.
Когато християнските събрания са били забранявани в древността, изповядващите Иисус като Христос са били обвинявани в редица грехове, но физическата заплаха на частен живот не е била сред тези обвинения. Гледали са на християните като на рушители на държавата, на обществото и на традиционното богопочитание, като на подстрекатели за опожаряването на цял град дори..., но – в своята цялост на евхаристийно събрание – не и като физически убийци на съседите по улица. (И да посочи някой такива примери, те са по-скоро вторичен елемент към главната неприязън спрямо християните.)
През март 2020 г. православната общност е изправена пред възможността да понесе тъкмо обвинения в косвено причиняване на смъртта на физически лица – сънародници и съграждани – заради своите обреди. При положение че държавата е затворила границите си и е забранила струпването на големи групи хора, аз като християнин съм на косъм от укора, че участвайки в богослужение в конкретен момент и на конкретно място, съм способствал за разпространението на смъртоносна зараза – напук на легалните ограничения и санитарни предписания за общото благо на всички граждани. Как в такъв случай да мотивирам своето поведение? Защото този укор ще бъде напълно основателен.
Че не мога без Христос, то е ясно за мене. Че се причастявам с Христос, от Когото черпя живот, то е ясно за мене и непонятно за съседа. Но как да реагирам, когато чрез моето съединение с моя Господ съм попаднал в положение, довело (нека да е само косвено) до реално заразяване на същия този съсед? Понеже може да съм прихванал вируса по време на събранието, а после съм минал пред вратата на съседа. И ако моето съединение с моя Господ е (нека само косвено) повредило здравето на моя невярващ съсед, не съм ли навредил на своя ближен? Дебело подчертавам – моята вина няма да се състои в участието в процес, който по неведом Божи план води до гибелта на народи и до историко-цивилизационни промени, а ще се състои в прякото нарушаване на наложените в извънредно положение правила, което нарушаване е повлияло отрицателно върху физическото оцеляване на моя ближен.
Ако някъде в моя град се служи литургия, а аз не участвам в нея, бих се чувствал непълноценен член на православната общност. Но когато отслужването на литургия (а не литургията по принцип) може съвсем пряко да навреди на околните, какво да сторя? Аз ще приема Христос, но няма ли този акт да ми се зачете като гордост? А да оставя самия Христос заради оцеляването на ближния – това плътско мъдруване ли е, или е висш акт на посвещение? Ще стори ли грях Църквата – не като легална институция, а като общност от вярващи, ако преустанови богослуженията, в това число и извършването на Евхаристия, за неопределено време? Аз няма да търся заместители на Тялото и Кръвта Христови, няма да си въобразявам, че Той е тук и там, и някъде другаде, но съзнателното лишаване от Христос (до време) заради оцеляването на моите братя по плът – това връх на моята мерзост ли ще бъде, или послушание към ап. Павел (Рим. 9:3)?
... и неговата алтернатива
А се чуват вече – чуват се гласове, че във форсмажорни обстоятелства можело и да се прибегне до причастяване само на духовниците в името на всички вярващи. Ето, на това казвам: да не бъде! Като християни с двехилядолетна история сме я докарали дотам, да допуснем дори за секунда как служителят Божи приема Христос, а народът Божи не приема Христос. Заради епидемията. Аз вярвам, че Христос Го приемаме всички – реално и никак символично, никога в чуждо име. А ако се наложи да се лишим от Него до време, това изпитание да го изпитаме също всички.