Мобилно меню

4.7948717948718 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (39 Votes)

10985353 870535659697828 3574883346706441111 nЕдин от най-великите изповедници на св. Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (старецът Паисий) говори за постъпката на обикновен атонски монах, която е пример за жива вяра и искрено дръзновение. Веднъж, когато бил в храма на св. Литургия, чул откъса от Евангелския текст: „И ето Аз Ви давам власт да настъпвате на змии и скорпии и всяка вражия сила и нищо няма да ви повреди!“ (Лука 10:19). И той така се впечатлил от него, че решил да го прилага в живота си в буквалния и най-пряк смисъл на думата. Пред смаяните погледи на своите събратя хващал змии и скорпиони и ги увивал около ръцете си и държал в шепата си. Това правел пред всички, не само без никакъв страх и притеснение, но и съвсем спокойно, като се шегувал свободно с всички, които го наблюдавали.

Ние всички твърдим, че имаме вяра. Обичаме да цитираме, спорим, утвърждаваме словата на Спасителя и св. ап. Павел за нея, но доколко тя е искрена, проста и по детски чиста, такава, каквато изявена да радва нашия Отец Небесен?

Някои от съвременните богослови и монаси дори поставят въпроса дали въобще днешният човек може да вярва изобщо? Способен ли е да изповядва с делата си учението на Спасителя пълноценно и цялостно, както ранните християни или нашите по-близки предци. Затова ние, децата на съвремения свят, чедата на глобализацията сме толкова разпилени, объркани и непълноценни, че едва ли можем да дадем на Господа, един завършен и зрял плод на своето лично свидетелство.         

Ние сме жалки подражатели на онези истински изповедници, които преди нас са я носили като печат в сърцата си. Приели са „небесен огън свише“, разгорели са кандилата си и с пламъка са запалвали факли, за да осветят пътя на всички около себе си. И са го правили храбро, безстрашно, на границите на безумието. Заразени от нейната блажена лудост, са я предавали на другите, без да се съобразяват със „силните на деня“, нито с условностите на битието.

Всички ние, синовете на Авраам, имаме вроден религиозен инстинкт, усещаме копнеж по отвъдното, но колко от нас горят с пламъка на апостолската вяра? Колко от нас са готови да пожертват каквото и да е, дори и най-малкото за нея? Потънали сме в комплекси, мисловни уговорки и трескави съмнения, които сме превърнали в невидими прегради за живото изповядване на учението на Спасителя. Прекалено сме несъстоятелни, малодушни и противоречиви, ... и с това – недостойни. Оправдаваме се с духа на времето, отношението на околните, а по този начин  прикриваме неспособноста си да бъдем изцяло Негови!

Многократно в Светото Писание Спасителят призовава: „Да бъде според вярата Ви!“, и така апелира към живото, настоящо, лично свидетелство, като най-чиста жертва човешка пред олтара на Бога!

Защото християнството преди всичко е вяра! Всички други духовни категории са само допълнение и плодове на нейното съкровено, но огнено присъствие. Особено в св. Православие, което не е сбор от норми, система от догмати, а живо изповедническо учение в богочовешката личност на Иисус Христос!

Толкова често ние се загубваме в дебрите на богословието, прехласваме се, въздишаме и се превъзнасяме, но... изгубваме стойноста на чистата, проста вяра. Забравяме че Иисус от Назарет се обърна първо към простите рибари, мъже груби и неграмотни, а не към забележителните ерудити или заможни аристократи. И от тях искаше едно единствено свидетелство –вяра! Но „вяра, колкото синапово зърно“ и обеща, че ако я имат, ще преместват планини (Лука 17:6). И те са го сторили, не само в сърцата си, но и насочвайки вярата си навън към този опустошен от греха свят, от века залутан между суетата и пустотата. Променяли са историята само с един аргумент – вярата! По необясним, невероятен и неописуем начин. Живеейки чудото, са го превърнали в нова реалност и пламтящо битие. Затова и великият Павел казва: „Всички светии чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избегнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища...“ (Евр. 11:33).

Колко героизъм и доблест има в тези думи и с това са толкова далеч от нас, съвременните вярващи. Те са горели! Горещи като живи въглени, пламтящи като жертвени клади в мрака на неверието. Носили са я като знаме и с него са влизали в открит бой в нестихващата духовна бран срещу невидими и видими врагове, бесове и обсебени хора! Защото са вярвали във вярата си и в нейната непобедима сила! Нещо много повече – чрез нея са намерили не само утеха в този безутешен свят, но са търсили най-прагматичните решения. Разпалвайки огъня в себе си, са преодолявали предизвикателствата по криволичещите пътеки на живота. Наистина тя е била с тях и те с нея, не абстрактно и размито, а ясно и концентрирано.

Когато като млад послушник бъдещият владика Тихон (Шевкунов) попитал своя духовен наставник старецът Йоан (Крестиянкин), кой е най-големият проблем в съвремената църква, той след като помълчал, въздъхнал и отговорил: „Неверието...“. Попитал го отново: „А вторият?“. Той тъжно отговорил: „Неверието...“. А третият? И тогава този благодатен мъж отговорил: „Неверието...“.

И тази негова констатация звучи като диагноза за нас, съвременните православни, които сме тръгнали по стъпките на Спасителя. Тя е отражение на нашето окаяно душевно състояние и духовна бедност. Тя е като сол, която е изгубила силата си и е непотребна за нищо. Затова и плодовете ни са такива – незрели и слаби, почти изцяло лишени от благодат и реална духовна ценност. Маслото в кандилото ни е твърде малко, а пламъкът му – твърде слаб. От нас не се иска да хващаме змии и скорпиони, а да не гасим искрицата на вярата и да я пазим като зеницата на окото си. Без нея всичко изглежда безсмислено, безпредметно и безцелно. Тя е най-чистото откровение и чудо в живота ни. Малкият, но достатъчен аргумент, за да променим посоката на нашия път към Небето!

Нека ние, многомислените и вечно анализиращите, да изоставим мисловните лутания и пронизващите ни съмнения и да разгорим в сърцата си огъня на живата вяра и я предадем на околните, като най-съкровения дар на Христос, за да можем  да се наречем достойни да бъдем Негови! Амин!


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uh9aw 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.