Моята Пасха

Свикнали сме да говорим за Възкресениe Христово, като за едно събитие, което не ни засяга. « Христос Възкресе! » - повдравяваме се с Пасхалния поздрав, забравяйки, че Спасителят е възкръснал единствено и само заради нас, забравяйки, че в тази нощ ние празнуваме, не просто Възкресението на Спасителя, а нашето Възкресение чрез или в Него. Самото Възкресение не допринася нищо на Светата Троица, понеже Бог пребивава в абсолютна пълнота, но то или по скоро Той (Нашият Спасител) дава много на нас ... всъщност  всичко истинно, към което можем и трябва да се стремим.

Бих искал да ви покажа Пасхалната нощ през очите на едно дете, което бях аз преди известно време ...  Службата на Пасха е уникален момент в живота на всеки от нас. Още си спомням моето първо бдение на Пасха и честно да ви кажа, трудно ми е да го забравя. Една пролетна нощ, като всички останали, но ние сякаш не бяхме същите. Хванал прабаба си за ръка, бързах към нашата църквица, която не беше никак малка за това селце. Влизайки вътре, веднага почуствах силния аромат на тамян, който се носеше във въздуха, църквата беше препълнена. Малкият хор, благодарение на който, през годината отецът усъвършенстваше присъщото си търпение, тази вечер бе неузнаваемо добър.

Във въздуха освен димът на тамян се разнасяше и още нещо, толкова необяснимо, колкото и реално...  Виждах го върху лицата на хората. Лица, които познавах добре, а тази нощ, ми се струваше, че не бяха същите. Това не  бяха тези хора забързани в своето ежедневие, потънали в своите проблеми, които срещах всеки ден на улицата. Намирах се пред хора, които от светска гледна  точка, не бяха   « преуспели » в живота си.  Хора обикновени, които  нямаха възможност да отидат да живеят в големите градове. Много от тях работеха не по призвание, а по неволя, като често, това което получаваха не им стигаше дори за най-насъщните нужди ... и въпреки всичко те бяха щастливи тази нощ, понеже казваха или по скоро викаха от радост: « Христос Воскресе! ».

Свещеникът отвори Царските двери, приближавайки се към народа със запалената  свещ   и  след това се изгуби в тълпата, всеки  искаше да запали свещта си ... горкия свещеник. След това обиколихме църквата. Всеки трябваше да пази пламъчето на свещичката си. Моята винаги гаснеше, понеже аз като всички деца не я пазех. Но днес, като се връщам назад виждам, че за нас е било важно да обикаляме църквата с изгаснали свещички. Всички ние, знаем древния постулат, според който, нищо в природата не се губи, и с нашите пламъчета беше така. В лицето на мои приятели от детство, днес виждам, че пламъчето всъщност, не е било изгасено от вятъра, а просто е преминало в техните сърца.

Влизайки в църквата, отецът ни казваше « Христос Воскресе! », народът му отговаряше «Воистину Воскресе!», отново се потапяхме в тази необяснима радост… радост, която дава сила на враговете да се примирят, да си простят искрено. Хорът пееше  «Рцем братие и ненавидящих нас  простим вся во Воскресение : Христос Воскресе из мертвих смертию смерт поправ и сущим во гробех живот дарова ». Някой ще каже красиво чувство, което бързо ще премине. Веднъж излезли от храма, ще сме забравили и за прошката и за радостта ... и все пак още тогава познавах хора, които живееха тази радост и тази прошка в продължение на целия си живот. Тогава не разбирах тази радост,  днес също не я разбирам. Дори св. Иоан Златоуст не успява да ни я обясни : « Вие, които постихте и вие, които не постихте, зарадвайте се днес ». Ние, заедно с него, приемаме  факта, че тази радост логически не може да бъде обяснена. Тази проповед до ден днешен е четена в Пасхалната нощ. Тази радост, тя също до ден днешен остава една радост, която светът не може да разбере ... радост, която според мен не трябва да се мъчим да разберем, радост, която просто трябва да се опитаме да живеем.