Съобразявайки се с чл. 2.1.1 на Етичния кодекс на българските медии, даваме право на отговор, което беше поискано от Христо Беров, юрист, докторант в Института по църковно право в Потсдамския университет, Германия, на статията на Борислав Цеков, депутат в НС в периода 2001-2004 г. "Разколници, всуе се морите..."Здравейте, г-н Цеков! Благодаря за Вашата отзивчивост. Радвам се, че отговорихте, още веднъж благодаря за времето Ви и вниманието.
Всъщност съм доста изумен, че едно кратко интервю предизвика подобен широк резонанс – факт, доказващ, че в родината съществува живодействащо информационно общество. Разбира се, ясно ми е с каква особена чувствителност се отнасяте към проблематиката – най-вероятно всеки на Ваше място би реагирал така. Затова проявявам разбиране към реакцията Ви във връзка с интервюто. Убеден съм, че на блога Ви, отговорът ми не можеше да излезе поради дължината си, но не бих Ви упрекнал и в случай, че не желаехте да го публикувате. Все пак e ясно, че публицистични ограничения на личния блог не биха могли да се третират като цензура!
За съжаление в цялата дискусия по ЗВ дори още отпреди 2002 г. се е наслоила огромна доза висока негативна емоционалност, която (за съжаление) отприщва отвреме навреме неприсъщата за вярващите отрицателна енергия и ги тласка към първосигнални действия. Затова темата е много деликатна. Имам сериозни лични наблюдения, че нещата в Св. Синод (вкл. и в диаспора в Средно- и Западно-европейската епархия, където в една или друга степен съм зает според силите си) не изглеждат по-различно. Напрежението е голямо въпреки привидното спокойствие - виждате индиректните резултати и в текущата понастоящем дискусия за вероучението или религиознанието.
Подчертавам сериозно, че с надлежна християнска любов разглеждам всички групи и видове православни образувания след разцепването на клира на БПЦ от 1991 г. Има и такива, които са вече отделили се православни от трето поколение (след 2004 г.) и водят същата богуслужебна (литургична) и др. практика; тук причините за отделеността им се корени най-вече в персоналната обоснованост (и във връзка със ЗВ). Имайте предвид, че и отлъчените подобно на загубената овца или блудния син също заслужават не по-малко Христовата любов, неслучайно Иисус прие и блудницата и прости на прегрешилите, оказа внимание на неповярвалите в него (вкл. на св. ап. Тома). Същото се отнася за всички вярващи! Водейки се от подобна деликатност, търпението, изслушването и добролюбивия тон е разковничето за изпълнение на Божията повеля, легнала и според Божието предначертание на Вашите плещи – същевременното осъществяване на спокойното и безпроблемно изпълнение на социалната мисия на религиозните общности в съвременното общество. Защото поне в една пресечна точка и държавата, и религиозните общности изпълняват „единна функция”: благоденствието, духовното и телесното пребъдване на гражданите, респ. поданиците (вярващите и невярващите).
Затова, когато си поставяме задача да прекратяваме разкол, трябва да прилагаме християнски способи. Не Ви упреквам, ако забележа, че със ЗВ се прекрати разколът за БПЦ (прекрасно), но извън каноническата църква останаха, както споменах, отцепили се вече не второ, а трето поколение православни вярващи, които са също толкова православни, колкото и ние с Вас. А пак повтарям, целта за преодоляването на проблема е не да се постигне бързо, нестабилно и наложено от извънцърковни сили, а от самите вярващи (защото църква и клир без паство не съществува) с братско единение и взаимна прошка. Имайте предвид, че отлъчването е дисциплинарна мярка, налагана за определено обстоятелство или за определено време. Но отлъчването се преодолява, защото Бог е всеопрощаващ и милостив. Така трябва да работим и ние – юристите в ползу Христа.
Едвам ли синодалните ни старци биха си позволили нетърпеливи или несмирени позиции – самите те знаят по-добре от нас, колко важна е всеопростителната Христова воля, на която трябва да подражават и да единяват братството Христово. Защото те знаят, че припряността не е добродетел.
При тези обстоятелства точно като вярващи, но и като академични и църковни съработници намирам за нужно да провеждаме дискусии и с градивна критика, почиваща на аргументи, да опитваме да водим КОНСТРУКТИВЕН диалог (по-мекия вариант на дискусия). И да търсим по-добър път за всеобщо християнско разбирателство с всички конфесии и религиозни общности – без предразсъдъци и заклеймяване на едни или други вярващи, защото всички сме освен чада Божии, то и равни пред закона. Защото такава е Божията воля! А единствено безгрешни са Божиите закони. Нашите човешки законопроекти и закони са преходни, мимолетни, понеже Църквата е вечна и за нея нашите дела – като раби непотребни са само прашинка от вечността!
Радвам се, че имате добрата воля и конструктивния дух да обсъдим в спокоен, толерантен тон Закона за вероизповеданията, без емоции, а обективно и в името на доброто на религиозните общности в родината! В удобен случай ще се свържем – убеден съм, че скоро Бог ще го предначертае!
За голямо съжаление, колега Цеков, скъпи брате в Христа, се опасявам, че не разбрахте материала в Mediapool, прочетете по-добре текста на интервюто тук: http://www.point-of-view.org/pov/?p=9
Повод за него са проблеми не на самия разкол, който е за всеки от нас вярващите нежелан, а на юридическия инструментариум, с който се достигна до начина на решаването му.
- Става дума за следните няколко неща, които за зла участ Ви убягват, защото - уви! - нямате навика да обръщате внимание на (както Вие определяте) „разни затънали в анонимността на собствената си незначителност хорица, които си избиват комплексите за обществена малоценност с антибългарско грачене”… Прощавам Ви смирено и по християнски, на смеха Ви и хулите се радвам, както всеки християнин се радва заради 9. блаженство (срв. Мат. 5:11-12). Въпреки че се надявам на Вашата дълбока православна вяра, си позволявам благопожелателно да напомня, че човек трябва да уважава себе си и да притежава чувство за собствено достойнство, но Бог се отвръща от оная гордост, която ни кара да презираме другите, да проявяваме високомерие, да се надсмиваме - (срв. 1 Петр. 5:5 - “Бог се противи на горделивите”). Защото гордостта е началото на всеки грях, корен на всички злини. От гордост падна от небето един от най-светлите ангели. Името му беше Луцифер. Днес това е най-финото оръжие на Сатаната. Глупавите по природа той възгордява, като им внушава, че са умни или притежават някакви други качества. Умните величае заради ума им и те се възгордяват. На грешните внушава гордо упорство против Божията воля. А праведните възгордява с това, че изпълняват Божията воля (срв. притчата за митаря и фарисея). Така гордостта според св. Григорий Велики (края на VI в.) е един от седемте смъртни гряха, които ни умъртвяват духовно: ако бъдем честни пред себе си, ще признаем, че просто сме изтъкани от самолюбие, славолюбие и гордост. Никак не можем да понасяме да се говори лошо за нас или пък, ако бъдем открито оскърбявани в очите. В колегиално-юридически план на Ваше място бих бил по-предпазлив в епитетните си оценки, вкл. и за антибългарското: не знаете кой кога ще погледне чл. 148 ал.1 НК.
- Същевременно се опасявам, че поведението Ви и езикът Ви, който зачетох преди малко, се различава от такъв на бивш народен представител и главен секретар на омбудсмана. Тези длъжности предпоставят особена грижа, благост и добро отношение към всеки, дори към такива, които са незначителни хорица (понеже значителните, както е известно, се справят по-самостоятелно).
- Потресающи намирам няколкото момента от изявлението Ви: че ако решението предвижда обезщетение за жалбоподателите, ще се плати, както това се прави ВСЕКИДНЕВНО – не виждам смисъл да коментираме качеството на нашето законодателство. С тези думи Вие надхвърлихте оценката и от доклада на проф. Средкова от миналото лято! А подозирам, не сте забравили сентенцията: ius est ars aequi et boni. Не само в тази връзка един закон трябва да е добър за всички и справедлив. След всички Ваши специализации съм убеден, че познавате учението и на Ж. Ж. Русо за държавата и обществото и на какви принципи почива тя – още повече като докторант по конституционно право.
- Решаването на целия проблем по т. нар. разкол се изразява не в симпатизиране на държавни органи на един или друг архиерей или Синод, а в държавната толерантност при решаването му. Факт е, че държавни органи предизвикаха разделението през 1991 г., но допустимо ли е наистина по същия начин да се решава проблемът? Много добре е известно, че на Всеправославния събор от 1998 г. част от отделилите се се завърнаха – и то се завърнаха поради благостта и добрата воля на приемащите. Без братската любов в Христа не може да функционира дори една църковна община, какво остава за Св. Синод или за св. Патриаршия. Спомнете си как Негово Светейшество реагира, когато настървена тълпа раздра хитона му – с търпение и любов, с прошка и дълбоко целомъдрие. Т. е. точно с търпение, братска любов и прошка трябваше да се изпитат всички възможни способи, за да се намери пътят на помирение между архиереите. И това не е работа на държавата, защото чл. 13, ал. 1 К е достатъчно ясна и широкосмислова – на вероизповеданията е предоставена свобода, най-малко и в значение на вътрешно самоуправление. Сравнете също и предписанията на чл. 4 ,ал. 2 и ал. 3 ЗВ, за да видите, че и Вие отдавате на църковната свобода и толерантността същото значение.
- Въпросът, който лежи на дневен ред в Страсбург, се отнася и до качеството на Закона за вероизповеданията. При цялото ми уважение към Вашата висока ерудиция, досега не са дадени публични отговори на няколко належащи от многото важни въпроса по него:
А) Защо се наложи преписването на преамбюлния текст на ЗВ (предложен от н. п. Лютви Местан) от руския Федеральный закон от 26 сентября 1997 г. N 125-ФЗ "О свободе совести и о религиозных объединениях"? И защо не изказахте мнение по този въпрос?
Б) Защо не уточнихте каква е разликата между свободата на съвестта и вярата (употребена 2 пъти в преамбюла), правото на вероизповедание (8 пъти), свободата на вероизповеданието (1 път), религиозна свобода (1 път)?
В) Защо липсва конкретното уточнение на „актуалното значение на православието за държавния живот” – заемката на тази формула от Реш. КС № 2/1998 г., т. 16 д) от мотивите дава отговора, но сред официалните празници, изброени там, не всички са само православни? Подобно е и положението с разпоредбата на чл. 153, ал. 1, изр. 1 КТ. Има достатъчно други основания за провъзгласяване на православието за традиционно и за неговата актуална роля за държавния живот. Така сам поставяте традиционността в спорна позиция. Отделен въпрос е противоречивостта с чл. 4, ал. 1, изр. 2 и с принципа за светската държава – Реш. КС №5/1992 и 2/1998.
Г) Защо липсва напр. конкретно предписание относно диалога между държавата и религиозните общности, както темата беше заговорена в рамките на ЕС още през 1998 г. с Декларация № 11 от Договора от Амстердам? В 2002 г. беше всеобща тайна, че РБ ще бъде пълноправен член на ЕС и законодателството трябваше да се ориентира в тази посока?
Д) Какво се направи във връзка със законопроекта относно Резолюция 1394? Намери ли се за нужно да бъде въведена тя в допълнение?
- Радвам се, че сте убеден, че разколът няма да се върне. Това е желанието на всички православни пасоми. На миряните, чието обгрижване и душеспасителна сила е задължена БПЦ. Такава е и Христовата повеля. И никой не желае разкола! Само че помислете сериозно, за кого точно е създадена Църквата? И как тя се намира в дълбока криза и поради факта, че на нея е необходимо сериозно самоуправление, а не облягане на държавата. Помислете какви реални резултати донесе за църковната автономия новия закон. И беше ли необходимо крайното решаване с цената на всичко. Посочете ми реалните резултати в сферата на социалната дейност, на просветната дейност и т. н. И в Св. Писание, и в каноните на св. Православна църква ще срещнете достатъчно доказателства, че имуществото е преходно, а Христовата любов вечна, довод за това, че при решаването на нещата не биваше да се профанизират дотам, че да се касае само имущества и обезщетения. Не забравяйте, че всички архиереи се подведоха и отдадоха на спора материално значение, което трябваше да се решава в светски съдилища – това смазва БПЦ.
- Относно хората, които са крещели, че ще се лее кръв, те по познайни причини не могат да бъдат оприличени с християни, но на Ваше място не бих бил горд, че им е било наложено Вашето решение, без да бъдат старателно убедени в неговата правота – знаете, че един Закон е добър тогава, когато се приема с доверие от всички. Все пак живеем в плуралистични времена!
- Неудачно е да смятате всяка критика към конкретен държавен орган като антибългарска. Правете разлика между държава (представена от мандатни, а не наследствени органи, които често се отдалечават от волята на избирателя и родината), която оприличава българското. Знаете, че родината не носи отговорност, а държавата носи. Отговорни сме всички за делата си, чрез които ще ни познаят пред Бога. Отговорни са и държавните органи пред народа. Изявления със съдържание на националистичен популизъм не са присъщи на християни.
- Встрани от всичко отбелязвам, че разкол в Римокатолическата църква не може да настъпи, понеже тя се ползва от пълна църковна автономия. Нещо повече: има и държавен суверенитет – мислете за държавата Ватикан с всички белези на държава! В скандинавските държави положението е същото – протестантските църкви, макар и „държавни”, се ползват от най-широко самоуправление от ниво община до ниво върховен съвет на т. нар. „провинциална” църква.
10. Подминавам отметката Ви за „експертчета и институтчета”, чиито изказвания очаквате. Най-малкото като докторант и член на някаква академична общност знаете, че към всеки опонент се отнася с уважение. А ако познавахте отрасъла на правото на религиозните общности, подобни „университетчета” щяха да са Ви познати.
Молитвени благопожелания и усърдие в работата Ви!
