Нацията ни изживява мигове на велика радост. Най-после това, което на моменти ни се струваше невъзможно, вече е факт – петте медицински сестри са в родината и свободни. Край на осемгодишните им страдания, край на дългогодишното очакване. Истината най-после възтържествува. Но съзнахме ли, коя истина?!
Естествено, след тази дългоизстрадана радост не закъсняха и коментарите – кой помогна, как помогна, защо помогна, на кого да благодарим? Не че всички, които спасиха от смърт нашите медици – къде безрезервно, къде от своя си интерес, не заслужават благодарности. И то големи. Не че малцина работиха усърдно през тези осем години. Не. Техният принос никой не може да отрече. И не бива. Затова и имената им не преставаха за звучат в коментари и зрителски обаждания. Сред тях обаче натрапчиво се усещаше липсата на едно име. Едно единствено име. Премълчано? Или забравено?! Най-важното Име. Името на Онзи, Който заслужава най-голямата ни благодарност. На Онзи, без Чиято блага воля нито медиците ни днес щяха да са на свобода, нито нацията ни да изживява тази велика радост.
Уви, никой не се сети да изрече името Му. Да каже тези съвсем простички думи: “Благодарим ти, Боже, че не ни забрави и ни помогна.” Може би щяхме да го сторим, ако обществото ни беше възпитавано в християнски ценности, ако имаше духовни сетива и те бяха отворени за истината. За единствената истина, която може да съществува. Неотдавна прочетох интервю с талантливата писателка Емилия Дворянова. Тя казва, че за нея има само една Истина с главна буква – и тази Истина е Бог.
Но в еуфорията по посрещането на мъчениците от Либия забравихме за Него и за Истината. Дали защото Той не беше на първа линия пред камерите, сред дошлите на летището, за да пожънат евтина слава. Забравихме, че всичко, което става с нас и около нас, е следствие от Божията помощ и намеса, тъй както Сам Той е казал: “Без Мене не можете да вършите нищо!” Не осъзнахме, че косъм от главата на човек не пада без волята Божия, та камо ли спасяването на седем човешки живота. Няма как да стане, когато не сме научени да мислим така. Не е модерно. И е твърде примиренческо за епоха, в която постоянно те убеждават, че всичко е в собствените ти ръце.
Всеки път, когато Църквата отслужва благодарствен молебен, в храма се чете евангелският разказ за изцеляването на десет прокажени от Иисус Христос. След това обаче само един от тях се върнал да въздаде слава на Бога и да му благодари. И той бил чужденец – за разлика от деветимата, които произхождали от народа, сред който се е родил Иисус - той бил от презряната от всички по това време област Самария. Ненавиждали самаряните, защото се различавали във вярата си – почитали единния Бог, но не както евреите. Но точно презреният самарянин проявил висшата човешка добродетел и се върнал при Бога, за да Му благодари. А Иисус с тъга отвърнал: “Нали десетима очистих, а де са деветте!”
Когато трябваше да се бранят нашите медици в Либия, ние, българите, не се колебаехме да потърсим и пътя към храма. Нищо, че в повечето случаи беше кампанийно. То що молебени за освобождаването на медиците ни се организираха, що шествия начело със свещеници се направиха, че накрая в София бяха донесени и трите най-почитани у нас икони на Божията майка. Дано най-после се случи чудото!
И то се случи – точно три месеца и 12 дни, след като пред тези чудотворни образи беше отслужен най-големият молебен за спасяването на Валя, Валентина, Кристиана, Нася, Снежана, Здравко и Ашраф, те стъпиха на българска земя. Тяхното неочаквано завръщане наистина е чудо свише – защото поредните преговори за освобождаването на медиците можеха и да не завършат така успешно и въпросът за завръщането им да се проточи в неясните перспективи на българо-либийската правна спогодба. Само че в овациите на аерогара “София” не се чу нито думата “Бог”, не се чу и думата “чудо”.
И ако политиците ни все още нямат, а и едва ли ще се сдобият скоро с християнска грамотност, то недоумявам къде беше Църквата. Явно онзи някой, който винаги й припомня какво трябва да прави, този път беше пропуснал да й каже, че на посрещането трябваше да има синодални архиереи, че още в същия ден Светият Синод трябваше да обяви по всички храмове отслужването на благодарствен молебен. Защото всичките ни клирици би трябвало да са учили думите на апостол Павел: “Пейте и възпявайте в сърцата си Господа, като благодарите винаги за всичко на Бога!”
Слава Богу, че и този път се намери кой да умие лицето на Църквата – чест прави на свещениците от Дупнишката духовна околия, че часове след посрещането обявиха идеята си да отслужат благодарствен молебен за медиците ни на празника на светеца-лечител Пантелеймон. И все пак – една птичка пролет не прави. Църквата ни може да има много достойни свещеници, но мнозина от висшите клирици все още не са адекватни на духовните ни нужди. Затова нацията ни ще продължава да затъва в духовната си нищета и безпросветност, приличайки на деветимата очистени, които още не са благодарили на Бога.
Но в еуфорията по посрещането на мъчениците от Либия забравихме за Него и за Истината. Дали защото Той не беше на първа линия пред камерите, сред дошлите на летището, за да пожънат евтина слава. Забравихме, че всичко, което става с нас и около нас, е следствие от Божията помощ и намеса, тъй както Сам Той е казал: “Без Мене не можете да вършите нищо!” Не осъзнахме, че косъм от главата на човек не пада без волята Божия, та камо ли спасяването на седем човешки живота. Няма как да стане, когато не сме научени да мислим така. Не е модерно. И е твърде примиренческо за епоха, в която постоянно те убеждават, че всичко е в собствените ти ръце.
Всеки път, когато Църквата отслужва благодарствен молебен, в храма се чете евангелският разказ за изцеляването на десет прокажени от Иисус Христос. След това обаче само един от тях се върнал да въздаде слава на Бога и да му благодари. И той бил чужденец – за разлика от деветимата, които произхождали от народа, сред който се е родил Иисус - той бил от презряната от всички по това време област Самария. Ненавиждали самаряните, защото се различавали във вярата си – почитали единния Бог, но не както евреите. Но точно презреният самарянин проявил висшата човешка добродетел и се върнал при Бога, за да Му благодари. А Иисус с тъга отвърнал: “Нали десетима очистих, а де са деветте!”
Когато трябваше да се бранят нашите медици в Либия, ние, българите, не се колебаехме да потърсим и пътя към храма. Нищо, че в повечето случаи беше кампанийно. То що молебени за освобождаването на медиците ни се организираха, що шествия начело със свещеници се направиха, че накрая в София бяха донесени и трите най-почитани у нас икони на Божията майка. Дано най-после се случи чудото!
И то се случи – точно три месеца и 12 дни, след като пред тези чудотворни образи беше отслужен най-големият молебен за спасяването на Валя, Валентина, Кристиана, Нася, Снежана, Здравко и Ашраф, те стъпиха на българска земя. Тяхното неочаквано завръщане наистина е чудо свише – защото поредните преговори за освобождаването на медиците можеха и да не завършат така успешно и въпросът за завръщането им да се проточи в неясните перспективи на българо-либийската правна спогодба. Само че в овациите на аерогара “София” не се чу нито думата “Бог”, не се чу и думата “чудо”.
И ако политиците ни все още нямат, а и едва ли ще се сдобият скоро с християнска грамотност, то недоумявам къде беше Църквата. Явно онзи някой, който винаги й припомня какво трябва да прави, този път беше пропуснал да й каже, че на посрещането трябваше да има синодални архиереи, че още в същия ден Светият Синод трябваше да обяви по всички храмове отслужването на благодарствен молебен. Защото всичките ни клирици би трябвало да са учили думите на апостол Павел: “Пейте и възпявайте в сърцата си Господа, като благодарите винаги за всичко на Бога!”
Слава Богу, че и този път се намери кой да умие лицето на Църквата – чест прави на свещениците от Дупнишката духовна околия, че часове след посрещането обявиха идеята си да отслужат благодарствен молебен за медиците ни на празника на светеца-лечител Пантелеймон. И все пак – една птичка пролет не прави. Църквата ни може да има много достойни свещеници, но мнозина от висшите клирици все още не са адекватни на духовните ни нужди. Затова нацията ни ще продължава да затъва в духовната си нищета и безпросветност, приличайки на деветимата очистени, които още не са благодарили на Бога.
