Почина Мстислав Ростропович
(27 март 1927 - 27 април 2007)"Навсякъде добре познат" пишело в паспорта на Франц Лист, в графата за особени белези. Вероятно същото можем да кажем за характерното лице на Ростропович. Едва ли има културен човек на земята, който да не е виждал снимката му - на концерти по цялото земно кълбо, които винаги се превръщаха в събития - заедно с Ойстрах и Рихтер; с Караян и Бърнстейн, като диригент с младия Венгеров. В Лондон, Париж, Ню Йорк, но и в сибирската тайга... Заедно със Солженицин и Андрей Сахаров, при падането на Берлинската стена, в подкрепа на демокрацията в изстрадала Русия...
Помня първите грамофонни плочи с негови записи, които достигнаха до Русе. На обложката се виждаше сериозен, млад челист, вече почти без коса. Неатрактивната портретна снимка подсказваше още тогава, по някакъв неуловим начин, за нестандартни решения, за голяма личност. Прочутият концерт на Дворжак звучеше мащабно и симфонично, не по младежки зряло. А феноменалното, ненадминато изпълнение на изключително сложния Симфония-концерт на Прокофиев още тогава се превърна в сензация.
Интересно
- през годините многократно слушах тези произведения в негово
изпълнение, а интерпретацията му почти не се изменяше, оставаше
цялостна в рано намерената зрялост. По-скоро светът, обикновено
консервативен във възприемането на новото, достигаше постепенно до
откритото от него, по-малките започваха да му подражават. И
най-скептичните попадаха под чара му, излизаха щастливи и въодушевени
от неговите концерти.
Имах късмет, често го слушах на живо: При единственото му гостуване в България през далечната 1957 година; На конкурса "Чайковски", когато се запознах с него; На следващата година, отново в Москва, даже бях на диригентския му дебют в "Болшой театър"; В различни градове на Европа - с Дворжак, Чайковски, Бах...
"Няма ли да останете, Ростропович има концерт утре? - ме попитаха в Радио Люксембург слушатели, прочели в програмата, че съм учил в Москва. - Ще свири Бах в театъра." Отложих пътуването си. На другата вечер отидох пред голямата зала на театъра. Билети естествено нямаше. Запътих се към входа за артистите: "Аз... при солиста" - посочих неопределено към дългия коридор и портиерът благосклонно кимна. От една от стаите се чуваше Прелюдът на втора сюита, челото звучеше ярко, концертно. Изчаках да свърши и бутнах вратата. Приближих се: "О, къде си сега, в Германия? - скочи Мстислав Леополдович - Утре пътувам за Дюселдорф, ако искаш, ела да се видим." Влезе още някой, не исках да преча. Успях някак да се промъкна в залата. Застанах при правостоящите. Публиката прииждаше - елегантни дами с вечерни рокли, мъжете с фрак или смокинг, явно цялото висше общество се беше стекло на концерта на знаменития артист. Разглеждах залата отгоре - старинна и красива, твърде голяма, как ли ще се чува самотното чело?
Ростропович излезе, посрещнат от учтиви ръкопляскания. Поклони се, със замах заби шипа на Страдивария в пода и веднага, без да се настройва, започна да свири. Частите следваха, една след друга. След края на сюитата публиката възпитано изръкопляска. Без да се бави, солистът навлезе във виртуозната до-мажорна сюита. Като опитен артист нямаше как да не забележи учтиво-хладната атмосфера в залата. Дълбоката и сложна музика на Бах явно беше прекалено сериозна задача за елегантните дами и господа в партера. На сцената големият музикант майсторски минаваше през различните състояния на танцовите части. Около мен стояха прави студенти, познах и някои колеги от оркестъра. Те съсредоточено слушаха. Постепенно и аристократичната част от публиката се смълча, потънала в тишината на голямата музика. Цялата зала, с притаен дъх, следеше трепетния звук на челото. Нямаше значение необичайната трактовка, никой не си спомняше първоначалната резервираност. На края на концерта публиката възторжено ръкопляскаше, искаше все нови и нови бисове. Към мен се приближи колега: "Какъв музикант! - и изразително добави, комично махвайки с ръка. - Мразя да го слушам, вълнувам се, очите ми се насълзяват..."
След концерта надникнах в стаята на артиста. Около него се бяха скупчили поклонници, пърхаха дами със скъпите си тоалети. Ростропович се шегуваше, даваше автографи. В ъгъла, подпряно на стола, самотно стоеше скъпоценното чело. Какъв контраст с концерти на други знаменити артисти, където колеги и почитатели молят да подържат или поне погледат старинния инструмент. Тук Артистът беше събитието.
Тихичко си тръгнах. Разхождах се развълнуван из притихналия град. Спомних си един друг концерт, в Базел, пак със сюитите на Бах. Ростропович свиреше на бис гениалната до-минорна Сарабанда. След последния тон вдигна лъка си, един косъм се беше скъсал. Погледна го и замислено каза във все още трептящата от музика тишина на залата: "С годините космите и на главата ми, и на лъка ми стават все по-малко."
Стана, усмихна се и се поклони към бушуващата зала...
Имах късмет, често го слушах на живо: При единственото му гостуване в България през далечната 1957 година; На конкурса "Чайковски", когато се запознах с него; На следващата година, отново в Москва, даже бях на диригентския му дебют в "Болшой театър"; В различни градове на Европа - с Дворжак, Чайковски, Бах...
"Няма ли да останете, Ростропович има концерт утре? - ме попитаха в Радио Люксембург слушатели, прочели в програмата, че съм учил в Москва. - Ще свири Бах в театъра." Отложих пътуването си. На другата вечер отидох пред голямата зала на театъра. Билети естествено нямаше. Запътих се към входа за артистите: "Аз... при солиста" - посочих неопределено към дългия коридор и портиерът благосклонно кимна. От една от стаите се чуваше Прелюдът на втора сюита, челото звучеше ярко, концертно. Изчаках да свърши и бутнах вратата. Приближих се: "О, къде си сега, в Германия? - скочи Мстислав Леополдович - Утре пътувам за Дюселдорф, ако искаш, ела да се видим." Влезе още някой, не исках да преча. Успях някак да се промъкна в залата. Застанах при правостоящите. Публиката прииждаше - елегантни дами с вечерни рокли, мъжете с фрак или смокинг, явно цялото висше общество се беше стекло на концерта на знаменития артист. Разглеждах залата отгоре - старинна и красива, твърде голяма, как ли ще се чува самотното чело?
Ростропович излезе, посрещнат от учтиви ръкопляскания. Поклони се, със замах заби шипа на Страдивария в пода и веднага, без да се настройва, започна да свири. Частите следваха, една след друга. След края на сюитата публиката възпитано изръкопляска. Без да се бави, солистът навлезе във виртуозната до-мажорна сюита. Като опитен артист нямаше как да не забележи учтиво-хладната атмосфера в залата. Дълбоката и сложна музика на Бах явно беше прекалено сериозна задача за елегантните дами и господа в партера. На сцената големият музикант майсторски минаваше през различните състояния на танцовите части. Около мен стояха прави студенти, познах и някои колеги от оркестъра. Те съсредоточено слушаха. Постепенно и аристократичната част от публиката се смълча, потънала в тишината на голямата музика. Цялата зала, с притаен дъх, следеше трепетния звук на челото. Нямаше значение необичайната трактовка, никой не си спомняше първоначалната резервираност. На края на концерта публиката възторжено ръкопляскаше, искаше все нови и нови бисове. Към мен се приближи колега: "Какъв музикант! - и изразително добави, комично махвайки с ръка. - Мразя да го слушам, вълнувам се, очите ми се насълзяват..."
След концерта надникнах в стаята на артиста. Около него се бяха скупчили поклонници, пърхаха дами със скъпите си тоалети. Ростропович се шегуваше, даваше автографи. В ъгъла, подпряно на стола, самотно стоеше скъпоценното чело. Какъв контраст с концерти на други знаменити артисти, където колеги и почитатели молят да подържат или поне погледат старинния инструмент. Тук Артистът беше събитието.
Тихичко си тръгнах. Разхождах се развълнуван из притихналия град. Спомних си един друг концерт, в Базел, пак със сюитите на Бах. Ростропович свиреше на бис гениалната до-минорна Сарабанда. След последния тон вдигна лъка си, един косъм се беше скъсал. Погледна го и замислено каза във все още трептящата от музика тишина на залата: "С годините космите и на главата ми, и на лъка ми стават все по-малко."
Стана, усмихна се и се поклони към бушуващата зала...
27 април, 2007 г.