През последните месеци в Гърция един мини-скандал занимава църковната общественост: отлъчването на един преподавател по богословие, Панайотис Стаматис. Въпросният преподавател написал книга за икуменическия диалог, който водят в момента гръцките йерарси и за компромисите, които правят от малодушие, тщеславие или просто поради безразличие към православието. В книгата е описано как според византийските и гръцки светии трябва да се води този диалог и какво се получава понякога. Авторът не бил радикален във възгледите си, но имал неблагоразумието да спомене поименно местния митрополит Амвросий и да го укори за някакъв компромис към католиците в града. (За незапознатите български читатели трябва да споменем, че Калаврийският митрополит Амвросий е един от най-колоритните гръцки владици и един от т.нар. тройка в гръцкия църковен живот през последните десетилетия.
В голямата тройка, поставила си за цел през 80-е години да поеме един ден кормилото на властта в гръцката Църква, влизат още вече бившият Пирейски митрополит Калиник и неговото духовно чедо – настоящият гръцки архиепископ Христодул. Манастирът “Хрисопиги”, който Пирейският владика основава, е уникален с това, че негова основна цел е да подготвя постъпващите там монаси за ключови постове в гръцката църковна администрация...(!))
Но да не навлизаме в дълбоките води, а да се ограничим до мини-скандала, с който започнахме. Книгата на богослова предизвикала някакъв диалог в местното църковно общество, което за разлика от българското, е отворено за разговор и по неудобни теми. Митрополитът повикал в кабинета си П. Стаматис, но той отговорил, че желае публичен отговор на обвинението си, което също е отправил публично. Въпреки това, позвънил на митрополита да му каже, че ще дойде в митрополията, но не в посочения ден, а няколко дни по-късно, без да се отказва от желанието за публичен диспут. Отговорът на митрополита бил потресаващ: “Тогава вече ще е късно”.
Още на другия ден било разпространено писмо, с което този християнин бил отлъчен от Църквата и се забранявало да му се дава св. причастие нито в неговата епархия, нито в някоя от другите епархии на Гръцката църква. “Вратите на митрополията и на сърцето на епископа оставали отворени за отлъчения, стига той да осъзнаел грешката си”. Основното обвинение било за “разпространение на невярна информация за местния епископ” и “отказ да общува с него, следователно и с Църквата”. На единодушната реакция на останалите преподаватели по богословие и други учители в защита на техния колега, митрополит Амвросий отговаря, че е “тяхно право да изразяват симпатиите си към своя колега, да молят своя епископ (т.е. него) да вдигне епитимията (т.нар. малко отлъчване), но нямат право да се намесват в неговата работа”.
Само по себе си това писмо поставя толкова богословски проблеми, че нямаме място да ги коментираме всички. Но е налице едно чудовищно изопачаване на идеята за епископството, което е в основата си служение, а не власт, още по-малко от типа началник-подчинен. А отлъчването от причастие никога не е било средство да се принуди някой към определено действие, а още по-малко наказателна мярка. Църквата отлъчва временно или постоянно някого, който вече с постъпките си се е отлъчил от Христос и приобщаването му с Него в светите тайнства ще причини вреда на тази душа, вместо полза.
“Отказа да общуваш с мен, следователно отказа да общуваш с Църквата” е принцип абсолютно чужд на църковното мислене и предание. Както и мнението, че “никой няма право да се меси в работата на епископа” с презумпцията, че негов началник е само Господ Бог. И това, като се има предвид, че дори тайнствата, които епископът извършва, са всъщност тайнства, извършвани от цялата му поверена Църква, която той предстоятелства.
Неблагоразумието на богослова го тласка по един наистина трънлив път, тъй като неговият епископ не се задоволява с анатемата, но си поставя за цел да съсипе своя опонент във всички отношения. За щастие (и за срам на християните), светските власти се оказват по-трезви и неподатливи на емоции и тези дни Министерството на народното образование отхвърли молбата на Калаврийския митрополит Амвросий да уволни дисциплинарно преподавателя. Министърът на образованието г-жа Янаку преценява, че дисциплинарни нарушения не са открити и няма основания учителят да бъде лишен от право да упражнява своята професия.
За всеки непредубеден човек налице е удивително открита проява на засегнато тщеславие от страна на епископа, който не за пръв път си позволява да използва отлъчването от причастие за хора, които не са изтърпели безропотно своенравния му характер. Така например, през 80-е години монахините от един местен манастир групово напускат обителта си и потърсват убежище в друга епархия. Наистина, не можем да си представим какво може да прелее чашата на търпението на гръцките монахини, които са пословично безропотни. Митрополитът разгневен от излагацията ги отлъчва. След един месец другият митрополит, в чиято епархия монахините се установяват, вдига забраната за причастие...
Наистина безотговорна игра на власт, която много би приличала на детинска като скарване в детска градина, ако играчките не бяха Божиите домостроителни тайни и душите на хората.
Сигурна съм обаче, че много църковни хора ще оценят като неблагоразумна конфронтацията на учителя или монахините с техния митрополит или пък ситуацията като “твърде неясна”, за да изразят становище. По-образованите даже ще облекат с “православна мъдрост” позицията си, че в Църквата такива резки движения не са желателни. На прост език, от сто кладенеца вода ще донесем само и само да не признаем очевидното и да не кажем на черното – черно, а на бялото – бяло. И всичко това от хора като нас, претендиращи не само да сме наследници на Христос, но и да сме в общение с Него (някои и всяка неделя). Същият Христос, чиято проповед е била толкова радикална, толкова смущаваща, толкова абсурдна за благочествите хора от Неговото време.
А простата истина е, че в църковните среди се е настанило повсеместно малодушието, страхът, нагаждачеството, стремежът да угодиш на човека (бил той епископ или университетски преподавател), от който зависиш, а съвсем на последно място остава желанието да угодиш на Бога, като слушаш съвестта си. Угаждането на Бога сме оставили за по-безопасни области като “борбата със страстите”, където няма как да се наложи да заемем позиция, неугодна някому.
За да направим състоянието си по-поносимо за самите себе си, вярваме, че всъщност не сме страхливци (такава грозна дума), а сме проникнати от православния дух на послушание, разсъдливост, търпеливост, уважение и т.н. все галещи православния слух слова.
Да не раболепничиш е поведение, което се счита за горделиво и неблагочестиво. То издава опасна независимост, от която посредствеността, а най-вече църковната, много се страхува. Който иска да оцелее и да не отнесе нечия неадекватна реакция, нека преклони главица, нека признае статутквото – било то и очевидно несправедливо и да сложи още една тухла в стената. А пък няма значение, че от толкова раболепие (“разсъдливост” – на църк. ез.) сме издигнали истинска Берлинска стена около съвестта си. И дори не подозираме какво има отвъд нея – там са свободата на Христос, човешкото достойнство, истинското уважение към другия, любовта, учителството на Светия Дух. По-лошото е, че дори не копнеем за този свят, а се чувстваме уютно зад фантастичните идеологически конструкции, към които сме прикачили името “православно благочестие”.
Естествено, всяка прилика с родната БПЦ действителност не е случайна.
Но да не навлизаме в дълбоките води, а да се ограничим до мини-скандала, с който започнахме. Книгата на богослова предизвикала някакъв диалог в местното църковно общество, което за разлика от българското, е отворено за разговор и по неудобни теми. Митрополитът повикал в кабинета си П. Стаматис, но той отговорил, че желае публичен отговор на обвинението си, което също е отправил публично. Въпреки това, позвънил на митрополита да му каже, че ще дойде в митрополията, но не в посочения ден, а няколко дни по-късно, без да се отказва от желанието за публичен диспут. Отговорът на митрополита бил потресаващ: “Тогава вече ще е късно”.
Още на другия ден било разпространено писмо, с което този християнин бил отлъчен от Църквата и се забранявало да му се дава св. причастие нито в неговата епархия, нито в някоя от другите епархии на Гръцката църква. “Вратите на митрополията и на сърцето на епископа оставали отворени за отлъчения, стига той да осъзнаел грешката си”. Основното обвинение било за “разпространение на невярна информация за местния епископ” и “отказ да общува с него, следователно и с Църквата”. На единодушната реакция на останалите преподаватели по богословие и други учители в защита на техния колега, митрополит Амвросий отговаря, че е “тяхно право да изразяват симпатиите си към своя колега, да молят своя епископ (т.е. него) да вдигне епитимията (т.нар. малко отлъчване), но нямат право да се намесват в неговата работа”.
Само по себе си това писмо поставя толкова богословски проблеми, че нямаме място да ги коментираме всички. Но е налице едно чудовищно изопачаване на идеята за епископството, което е в основата си служение, а не власт, още по-малко от типа началник-подчинен. А отлъчването от причастие никога не е било средство да се принуди някой към определено действие, а още по-малко наказателна мярка. Църквата отлъчва временно или постоянно някого, който вече с постъпките си се е отлъчил от Христос и приобщаването му с Него в светите тайнства ще причини вреда на тази душа, вместо полза.
“Отказа да общуваш с мен, следователно отказа да общуваш с Църквата” е принцип абсолютно чужд на църковното мислене и предание. Както и мнението, че “никой няма право да се меси в работата на епископа” с презумпцията, че негов началник е само Господ Бог. И това, като се има предвид, че дори тайнствата, които епископът извършва, са всъщност тайнства, извършвани от цялата му поверена Църква, която той предстоятелства.
Неблагоразумието на богослова го тласка по един наистина трънлив път, тъй като неговият епископ не се задоволява с анатемата, но си поставя за цел да съсипе своя опонент във всички отношения. За щастие (и за срам на християните), светските власти се оказват по-трезви и неподатливи на емоции и тези дни Министерството на народното образование отхвърли молбата на Калаврийския митрополит Амвросий да уволни дисциплинарно преподавателя. Министърът на образованието г-жа Янаку преценява, че дисциплинарни нарушения не са открити и няма основания учителят да бъде лишен от право да упражнява своята професия.
За всеки непредубеден човек налице е удивително открита проява на засегнато тщеславие от страна на епископа, който не за пръв път си позволява да използва отлъчването от причастие за хора, които не са изтърпели безропотно своенравния му характер. Така например, през 80-е години монахините от един местен манастир групово напускат обителта си и потърсват убежище в друга епархия. Наистина, не можем да си представим какво може да прелее чашата на търпението на гръцките монахини, които са пословично безропотни. Митрополитът разгневен от излагацията ги отлъчва. След един месец другият митрополит, в чиято епархия монахините се установяват, вдига забраната за причастие...
Наистина безотговорна игра на власт, която много би приличала на детинска като скарване в детска градина, ако играчките не бяха Божиите домостроителни тайни и душите на хората.
Сигурна съм обаче, че много църковни хора ще оценят като неблагоразумна конфронтацията на учителя или монахините с техния митрополит или пък ситуацията като “твърде неясна”, за да изразят становище. По-образованите даже ще облекат с “православна мъдрост” позицията си, че в Църквата такива резки движения не са желателни. На прост език, от сто кладенеца вода ще донесем само и само да не признаем очевидното и да не кажем на черното – черно, а на бялото – бяло. И всичко това от хора като нас, претендиращи не само да сме наследници на Христос, но и да сме в общение с Него (някои и всяка неделя). Същият Христос, чиято проповед е била толкова радикална, толкова смущаваща, толкова абсурдна за благочествите хора от Неговото време.
А простата истина е, че в църковните среди се е настанило повсеместно малодушието, страхът, нагаждачеството, стремежът да угодиш на човека (бил той епископ или университетски преподавател), от който зависиш, а съвсем на последно място остава желанието да угодиш на Бога, като слушаш съвестта си. Угаждането на Бога сме оставили за по-безопасни области като “борбата със страстите”, където няма как да се наложи да заемем позиция, неугодна някому.
За да направим състоянието си по-поносимо за самите себе си, вярваме, че всъщност не сме страхливци (такава грозна дума), а сме проникнати от православния дух на послушание, разсъдливост, търпеливост, уважение и т.н. все галещи православния слух слова.
Да не раболепничиш е поведение, което се счита за горделиво и неблагочестиво. То издава опасна независимост, от която посредствеността, а най-вече църковната, много се страхува. Който иска да оцелее и да не отнесе нечия неадекватна реакция, нека преклони главица, нека признае статутквото – било то и очевидно несправедливо и да сложи още една тухла в стената. А пък няма значение, че от толкова раболепие (“разсъдливост” – на църк. ез.) сме издигнали истинска Берлинска стена около съвестта си. И дори не подозираме какво има отвъд нея – там са свободата на Христос, човешкото достойнство, истинското уважение към другия, любовта, учителството на Светия Дух. По-лошото е, че дори не копнеем за този свят, а се чувстваме уютно зад фантастичните идеологически конструкции, към които сме прикачили името “православно благочестие”.
Естествено, всяка прилика с родната БПЦ действителност не е случайна.
