Мобилно меню

4.875 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (8 Votes)

Michelangelo Buonarroti La creazione di Adamo dettaglio Quadro Stampa su Tela 27471Настоящият кратък текст е личен, бегъл поглед върху тъканта на човешкия живот. Несъмнено нашият живот е тайна – чието начало е поставено в онзи древен миг от зората на творението, когато проехтяло чудното слово: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие[1]” (Бит. 1:26). Слово, произнесено от Словото. А Словото е нашата отправна точка по пътя ни към търсене на смисъла. Или поне – би трябвало да бъде. Защото както чертите на Образа са отпечатани в душите и телата ни,[2] така и чертите от земния път на истинския Живот („Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6) щрихират нашата съдба, предначертават (условно казано) пътя на човека.

Има икона на Рождество Христово, на която изобразеният Младенец е положен върху жертвеник от камъни. Смисълът на изображението е пределно ясен – целият живот на Богочовека е жертва (Какъв парадокс – благата вест, възвестяваща вечния живот, получаваме като дар от Този, за Когото тази вест започва с жертвеник). Често си задаваме въпроса за справедливостта, като забравяме за най-потресаващите случаи на несправедливост в историята на човешкия род, а именно тези, случили се с Него. Първият от тях хронологически е свързан с появата на бял свят (въпреки, че Той ни завеща представата за белия свят като отвъдна реалност) на Младенеца – за Него не се намери място в страноприемницата, а в пещерата (Лука 2:7). Така мъртвата и безсловесната природа (пещерата и животните, присъствали по предание на Рождението) бяха в по-голяма степен живи и съпричастни от този, който беше техен господар.[3] Това ще видим и при края на земния Му път, когато слънцето се помрачи и скалите се разпукаха (Мат. 27:45, 51).

Въпреки многобройните Му чудеса мнозинството от тогавашните религиозни водачи, както и много обикновени хора, пряко засегнати от думите Му (като богатия младеж – Мат. 19:16-22), отказваха да Го приемат. Сякаш думите „нямаше място за тях в страноприемницата” (Лука 2:7) задават тоналността на целия Му земен живот. Тоналност, лишена в своята преобладаваща част от светли тонове. Тоновете, за които ние даваме мило и драго да присъстват като лайтмотив в собствения ни живот. По този начин изпускаме нещо, доловено и изразено от поета Бродски: „Всеки път, когато сте отчаяни или на границата на отчаянието, когато имате неприятности или затруднения, помнете: това е животът, който говори с вас на единствения му добре познат език”.  И ако до идването на Спасителя този език е бил непонятен, то след Него всички, вървящи по стъпките Му, разбират значението му.

Седем века преди Новата ера пророк Исаия изрича пророческите думи: „чрез Неговите рани ние се изцелихме” (53:5). Рани, превърнали и превръщащи болните в здрави. И като че ли очертанието на Кръста, което обикновено си представяме  с „полета му” от храмовите куполи в небето и с поставянето му върху гърдите ни, можем да свържем с едно цялостно осмисляне на живота, в чиято глъбина може да се прозре само от гледна точка на страданието. Този, Който чрез разперените Си ръце от кръста сякаш прегръща и приласкава всички, може да ни подскаже верния път към това прозрение.

Несъмнено в живота на всеки е имало моменти, когато е чувствал, че няма място за него; в които себеподобните ни се лутат от възхвалата до отрицанието ни; моменти, в които сме готови да изречем като свои онези страшни думи, чийто смисъл някои разтълкували като призив към пророк Илия.[4] В тези часове нашата опора намира основанието си във факта, че този път е вече извървян. Извървян от Този, на Когото умиращият заточеник златоустият проповедник Йоан, последвал Го във всичко до край, въздаде „слава за всичко”;[5] от Този, Чието име великият Бах поставяше в произведенията си;[6] от Този, към Когото споменатия поет Бродски отправя стиховете си: „За живота какво още? Години…Години… / Усещам единствено с мъката солидарност. / Но докато не запушат устата ми с глина, / тя ще произнася само думи на благодарност”.[7]

Френският философ Габриел Марсел твърди, че „да кажеш на човека „Обичам те” е все едно да му кажеш: „Ти ще живееш вечно, ти никога няма да умреш!...”. Нашият Творец ни е създал от любов. Именно чрез любовта към човека можем да разберем жертвения подвиг и славното Му възкресение от гроба. Със Своята грижа за нас (Неговият промисъл) Той като че непрекъснато ни повтаря, че ни обича и че животът е най-безценният Му подарък за всеки един от нас.


[1] С тези думи в Библията косвено се открива истината, че Бог е Тройчен по Лица (Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети) – нещо, непознато за старозаветните хора.

[2] Човекът е не само душа, нито само тяло, а тяхното единство. Св. Йоан Дамаскин, прекрасно разбирайки това, пише една от своите стихири, които се изпълняват на християнското опело: „Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота, да лежи безобразна, безславна, и изгубила вид! О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас? Как се предадохме на тление? Как се свързахме със смъртта?" 

[3] Срв. Бит. 1:26.

[4] Думите на Спасителя, изречени от кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?” Срв. Мат. 27:46.

[5] Последните думи на св. Йоан Златоуст († 407 г.) са били „Слава на Бога за всичко”.

[6] Композитори като Й. С. Бах и Хендел са подписвали музикалните си произведения Soli Deo gloria – Само на Бога слава.

[7] Стихотворението „Влизал съм вместо див звяр в клетка”, прев. Бойко Ламбовски. http://www.svobodata.com/page.php?pid=7579&rid=29.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/up38q 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
"Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога."
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.