Признавам още в началото греха си: не притежавам възхитителното смирение на Деян Енев, не ми е свойствена и дълбоко женствената, сърдечна съвестливост на Теодора Димова, нито искрящата ироничност на Тони Николов. У мен, уви, е твърде лесно запалима онази част от душата, която старите мислители наричат „гневлива“. Ето защо, макар много да исках този ми текст да прозвучи в по-различна „тоналност“, той пак не излезе така мек, както бих желал.
И все пак, уверявам, той е написан с болка. Болката, която предизвика у мен „Изявлението на Св. Синод“ от 2-и август т. г. То е озаглавено „По повод обвинения към ръководството на БПЦ в липса на съпричастност с жертвите на поредното покушение срещу християни“, но по същество е едно „изявление“ на обидата. Не е съвсем ясно дори какъв е същинският му мотив: дали – безспорно закъснялото – деклариране на „потрес“ и „състрадание“ във връзка с убийството на католическия свещеник о. Жак от Сент Етиен дю Рувре, или раздразнението от „частната позиция на г-жа Теодора Димова“ (каква друга освен „частна“ може да бъде позицията на Теодора Димова). Но тази неяснота в мотивите прави документа още по-нелеп. Ако действително си „разтревожен“ и „покрусен“ от убийството на свещеника – да го бе казал просто и в прав текст (пък дори и със седмица закъснение, дори и след упрека на Теодора Димова). Започвайки обаче с раздразненост от „частната“ й позиция, ти напълно обезценяваш следващото. Създаваш непреодолимото впечатление, че истински си „разтревожен и покрусен“ от дързостта на една „мирянка“ да упреква „самия“ Св. Синод. „Покрусен“ си, защото си обиден, а не си обиден, защото действително и искрено си бил „покрусен“, а пък са те упрекнали незаслужено.
По-нататък: издайническа е самата сприхавост на документа: статията на Т. Димова е публикувана сутринта в Портал Култура, а „Изявлението“ излиза същия ден по обед. Това означава, всъщност, че то е изявление срещуТеодора Димова, а не точно срещу тероризма.
На трето място: в текста, въпреки декларираната „потресеност“ от убийството на френския отец, личи упорито оставане в несъчувствието, в което упреква Св. Синод Т. Димова. Обърнете внимание: убит е свещеник – пред Св. Трапеза, а в изявлението на една църква – това е сложено в пасаж, който гласи: „В последно време в много страни по света (да не би някой да помисли, че се отделя Франция и Западът – б. м.), като последица от насилие, войни, бедствия и инциденти загиват много хора, което съвсем естествено буди нашата тревога, покруса и съчувствие“. Убийството на брат-християнин, свещеник е сместено тук, след запетаи, а значи – е изравнено с гибелта на „много хора“ от „бедствия и инциденти“ – т.е. е наредено в един ред с гибелта на хора при земетресения, пожари, пътно-транспортни произшествия.
Нима не си давате сметка, автори (авторки) на „Изявлението“ откъде е дошла така обидилата ви „частна позиция“ на Теодора Димова? Та нейните мотиви са изречени в самия й текст! Дайте си сметка – в последните два месеца – с цел да оправдаете погрешното си (продължавам да го твърдя) – решение да не отидете на Събора в Крит – вие стилизирахте като врагове: „модернисти“, „икуменисти“, „предатели“, „еретици“ и т.н. огромна, огромна част от християните изобщо. И съвсем не само не-православните. Като „вражеска“, колаборираща с Рим, „източно-папистка“ бе стилизирана Вселенската патриаршия; като „икуменически“ и предаващи Православието бяха представени всичките десет църкви, които се явиха на Събора. След това дойде редът на всички „професори“, „журналисти“, общественици, които си позволиха да издигнат аргументи срещу „мъжественото“ ви и „съвсем независимо взето“ решение да бойкотирате Събора. Всички те бяха представени като „политически острастени“ хулители на родната ни църква. Накрай, фиксирахте се върху нещастните „християни извън Православието“, които Критският документ си позволил да определи като „църкви“ и които, направо казано, започнахте да се надпреварвате да наричате как ли не – „еретици“, „пан-еретици“ и т.н. и т.н.
Защо се чудите тогава на това, че Т. Димова съзря в мълчанието ви за убийството на католическия свещеник, мотивирано от зилотизъм неглижиране?
Нека бъда разбран правилно: аз не говоря тук за калната река от зилотско безсърдечие, наводнила най-разнообразни „православни“ сайтове и сайтчета. Тя би могла да не касае изобщо Св. Синод на БПЦ-БП, ако немалка част от тия кални потоци не бяха намерили място в самия официален (патриаршески) сайт на БПЦ. Да припомня ли?
Там бе публикувана (и стоя близо месец) статия в две части (от Велислава Дърева), в която с квалификации, употребими само към най-смъртен враг, се говореше за Вселенския патриарх Вартоломей – т.е. за първия сред равните патриарси на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква.
В която архиереите на цели десет от четиринадесетте автокефални православни църкви, сред които всепризнати с авторитета си пастири и богослови, се заклеймяваха като „сборище“, „анти-православен майдан“ и т.н.
От статията излизаше така, че в настоящия момент повече от две трети от епископите на Православната църква са врагове и предатели на Православието. И това – повтарям – се намираше на патриаршеския сайт.
Сетне, пак там се появи информация за отслужен „благодарствен молебен“ (в Германския манастир), в който се било „благодарило“ за решението на Св. Синод, нашата църква да откаже да се яви на Критския Събор. Щом обаче за този отказ се благодари Богу, от това следва, че Съборът е бил или безусловно зло, или смъртна опасност, или, най-малкото, изкушение, в което десет църкви во главе с предстоятелите им са паднали, а ние – слава Богу – не. И това съобщение за „молебена“ излезе в същия ден, в който Св. Синод публикува позицията си, че всъщност не бил „отказвал“ участие в Събора, а само бил „помолил“ за отлагането му и ни уведомяваше, че ще обсъди и ще се произнесе по документите от него през есента. Но преди да се „произнесе“, ни съобщи все пак, че за неподписването на тези документи в диоцеза на църквата ни се „благодари Богу“…
Последва „отворено писмо“ (до моя милост) от йеросхимонах Висарион (Димитрий), в което се вади от девет кладенеца вода, за да бъде разобличено становището ми, че католичеството не е било съборно осъдено от Православната църква като ерес и че Православната църква не отрича на католическата действителността на Тайнствата Кръщение, Миропомазание и Свещенство. Сиреч, „писмо“, чиято теза, без всякакви уговорки е: Кръщението, Миропомазанието и Свещенството на католическата църква (на която принадлежи убитият о. Жак) са недействителни, а тя самата е еретическа общност, каквито са били в древност гностиците, монтанистите и проч. И каквито в наши дни са Свидетелите на Йехова, Муунистите и др.
Същите тези материали бяха публикувани (с добавката на статия на местен свещеник, доказващ ми със свои аргументи, че за нас католиците са „еретици“) и на сайта на една от митрополиите на БПЦ-БП – този на Ловчанската митрополия. На него (наистина само за един ден и във фейсбук страницата на сайта) беше качен и омерзителният анонимен клип под заглавие „Глутницата на непогрешимите чичковци“, в който се заклеймяваха като нямащи „нищо общо с Православието“ четирима души – публични личности, които винаги са декларирали, че са православни, и които не са осъдени и отлъчени от църквата ни (просто критикуваха решението на БПЦ за неучастие в Събора). Пак благодарим, че зачертаването на лицата ни в този клип с червени линии бе само виртуално, а не извършено с нож, брадва или подобен атрибут, употребяван напоследък от едни други „ревнители за чистотата на своята вяра“.
Всичко това – трябваше да съобрази Св. Синод на БПЦ (и митрополитът на Ловчанска епархия) – придаде на тия писания и клипове – независимо от желанието или нежеланието на архиереите – характера на официални позиции на БПЦ-БП. Публикуването им на патриаршеския сайт, въпреки че са подписани от миряни или низши членове на „църковната йерархия“, няма как да не ангажира с тях и Н.Св. Патриарха и Св. Синод на БПЦ. А това, може да доведе до следното:
Ако например бях на мястото на католическия нунций в България, аз най-вероятно бих решил да отправя официално запитване до Патриарха – след като публикува на сайта си „отвореното писмо“ на атонския йеросхимонах – стои ли той и Св.Синод зад твърденията му, че католическата църква е за БПЦ „ерес“, а той самият и католическите духовници в България са недействителни духовници.
Ако бях на мястото, по-нататък, на почитаемите предстоятели на Константинополската, Александрийската, Йерусалимската, Кипърската, Сръбската, Румънската, Еладската, Албанската, Полската и Чешко-Словашката църкви, аз най-вероятно бих запитал (в официален порядък) – след публикуването на статиите на Велислава Дърева – стои ли българският патриарх зад мнението, че събранието в Крит е било „коктейл“, че те всички са представлявали на острова един „анти-православен майдан“. Ако бях на мястото на патр. Вартоломей сигурно щях (официално) да запитам своя събрат на българския патриаршески престол – смята ли го, солидарно с авторката на официалния му сайт – за „икументист“, „фанариот“, „турски слуга“, „предател на Православието“ и в такъв смисъл как продължава да го поменава на първо място на предстоятелстваните от него литургии.
Казано донякъде на шега, ако бях на мястото на бившия премиер Симеон Сакскобургготски (когото наскоро искаха да поменават на Литургия като „христолюбив наш цар“) щях да попитам дали бракът ми с „еретичка“ е неканонично сключен и следва да бъде разтрогнат.
Мое смирение – колкото и да съм малък – доколкото все пак принадлежа към богоспасяемото паство на родната ни църква – бих попитал Ловчанския митрополит Гавриил (който, мисля, ме познава отдавна и добре) – след като допуска на сайта на митрополията си клипове като гореописания, смята ли ме за „зачертан“ от православното общение?
Ето всичко, всичко това – повтарям, не защото е значимо като текст и аргументация – а защото бе официализирано на патриаршеския сайт на БПЦ – направи резонна и мотивирана „частната позиция“ на Теодора Димова, от която „Изявлението“ на отдела за връзки с обществеността на БПЦ е така обидено.
Вместо да се обижда обаче, Св. Синод най-сетне трябва да се свести и да сложи в ред официалните си позиции. Нека го кажа направо: ние не сме дотам неосведомени, та да не сме чували, че, патриаршеският сайт на БПЦ всъщност се модерира от една чиновничка – г-жа Десислава Панайотова (Пулиева), която прави в него каквото си поиска, ползвайки се от протекциите на един митрополит, от когото мнозина от събратята му са буквално психологически зависими. Това се доказва от декларацията на Неврокопския митроп. Серафим (официално отговарящия за този сайт), че той се разграничава от публикувани в него материали и снема от себе си отговорност за тях (и която декларация, какъв абсурд, подчиненият нему сайт така и не публикува). Доказва се и от безнаказаното неглижиране на изявление на Русенският митроп. Наум с настояване да се проявява максимална сдържаност в квалификациите на Критския Събор преди официалното обявяване на позицията на БПЦ за него. „Кардинал“ Панайотова (Пулиева), следователно, неглижира становища на митрополити и превръща в официални позиции на Църквата ни писания на зилоти и – направо казано – църковни хулигани, с което дълбоко я дискредитира. А сетне ръководството й се обижда на… Теодора Димова. Може ли да се надяваме, Ваши Високопреосвещенства Серафим Неврокопски, Наум Русенски, Иоан Варненски, че ще поискате това безобразие да се прекрати?
А сега и нещо от моята скромна личност. Преди известно време в свой материал в Портал Култура настойчиво поисках от митрополитите на църквата ни, да ни отговорят ясно, какво се случи на Събора в Крит, имаше ли там отстъпление от Св. Православие и ако да – можем ли да продължим общението си с десетте църкви, участвали в него, или не. Сега прибавям към тези и следните въпроси: кажете, Ваши Високопреосвещенства: според БПЦ-БП католиците еретици ли трябва да се наричат от нас? Свещениците на католиците свещеници ли са, или не са? Католиците, приели Кръщение и Миропомазание в своята църква, изобщо кръстени и миропомазани ли са, или не? Питам вас, защото отказвам да приема като авторитетно и задължаващо съвестта ми по всички тези въпроси мнението на един (простете, Ваше Всепреподобие) обикновен йеромонах, пък бил той и атонски. Заявявам ви също, че ако вие ми кажете, че на Крит бе предадено Православието, че Съборът там бе лъже-събор, аналогичен на „Разбойническия“ от V век (както внушава в друг свой текст йеромонахът); че католиците нито са действително кръстени, нито са миропомазани християни, нито свещениците им (като убитият „отец Жак“, както го нарича „Изявлението“) са свещеници, то аз – въпреки убедеността на редица зилоти в моята „професорска гордост“, „самомнение“ и „упоритост“, ще призная, че съм сгрешил в устните и писмените си публични изявления. Но да бъда атакуван чрез официализиране на патриаршеския сайт на „открити писма“ на „ревнители“, на които, без вашата официализация едва ли бих обърнал внимание – няма да приема. Искам да знам – не от писачи в „аутсайдерски“ сайтове, анонимни клипаджии и довчера неизвестни йеромонаси, а от Вас – аз паднал ли съм в каноническа, догматическа и прочее заблуда; все още богоспасяемо Ваше чадо ли съм, или съм „непогрешим чичко“, екземпляр от „глутница“ „нямаща нищо общо с Православието“? Дължите този отговор, след като за моите „частни позиции“, аналогични с тези на Теодора Димова: за Събора, за статута на католиците и т.н. съм удостояван с „открити писма“ на патриаршеския сайт (при това без да се публикуват текстовете ми, на които „откритите писачи“ разгромително отговарят).
П.С.
Вече чувам възклицанията на зилотите след тези мои думи: виж го ти горделивеца! Че кой е той, та да иска да му отговарят самите митрополити на Св. Синод? Самозабравил се „интелигент“! Да твърди, че членовете на Св. Синод му „дължат“ нещо!
Въобще не можете да си представите на колко погрешен път сте, ревнители не по разум! А защо да не питам именно своите епископи? Да не би те да са някакви аристократични особи, херцози или графове, към които не е редно да се обръщаш без сложно посредничество? Да не би отците да не могат да бъдат питани от синовете си? Да не би да не е вярно, че именно отците трябва да отговарят на синовете си? Откога и откъде тази аристократична хлад в Православието? Известно ли ви е, че в Христовата Църква епископът е заел (по Божие установление) мястото на „бащата на челядта“, принасяща в семейна обстановка пасхалното й благодарение в Стария Завет? Или е само благочестива декламация фамилиарното обръщение „дядо“ към епископа в православната традиция? Епископите са били „князе“ на Църквата (принц-епископи, канцлери на Империята), уважаеми, само в „еретическия“ Запад, и то през Средновековието.
Вижте също:
2012 година:
Българската патриаршия заклейми известни гръцки и руски богослови от три поместни православни църкви
2016 година:
Неврокопският митр. Серафим се разграничи от материалли в синодния сайт
Карикатура: Благо Мегалов
