„Къв антиикуменизъм?! Кви пет леа?“ – възкликна в душата си тази вечер клисарят на „неговата катедрала“, като затваряше резбованите катедрални врати. Макар и овехтели, те и след сто и кусур години внушаваха респект у клисаря и той си им споделяше всяка вечер мъките и болките от трудния си делник или празник.
Клисарят Диню беше самотен човек в „напреднала“ възраст, намерил подслон и сиромашко препитание в църквата, защото вече никъде не го щяха за работа. Изглеждаше като старец – прегърбен и угрижен, потътрящ галошите си по напуканите мраморни плочи на пода. Не знам какво беше учил този (по лична карта) Константин и какво е можел едно време, но вярата си беше в сърцето му и то не от вчера, нито просто от 89-а насам. Не можеше да си позволи да си купува книги да чете за вярата и за Спасителя, Който беше единствената му надежда и опора, та все гледаше да се добере до някой изоставен църковен вестник или вехта книжка, дето поповете и дяконите не ги поглеждаха повече. И четеше вечер до късно в стаичката си, която беше с размери на карцер, но той мило си я зовеше „моята килийка“. А тя наистина беше килийка – и буквално, и преносно взето.
Днес пред
седателят, дето някои му викаха закачливо (и само зад гърба му, разбира се!) „Негово Високонареченство“, бързаше да иде някъде и му се скара с характерния си „ръ“-кащ акцент: да затваря хубаво и да си отваря очите, че те враговете и икуменистите барабар с модернистите само в храма са се вторачили и нищо чудно да извършат някое светотатство, ако Диню не си отваря очите. Клисарят както обикновено отговори с оскъдното „Добре!“, но си помисли тайничко: „При тия шеснайсе камери, кви очи да отварям аз?!“.
Бай Диню отдавна беше научил какво е икуменизъм и какво е неговото анти, само не обичаше думата модернизъм, защото по обясними причини от години не беше носил никаква модерна дреха. Знаеше също, че шефът обичаше да се пише пред някои от владиците (и особено пред един) за антиикуменист, защото и те се пъчеха, че били антиикуменисти и истински вярващи за разлика от еди-кои си. Но Диню беше се нагледал и на други чалъми на шефа си, така че само слушаше и дори си позволяваше да съветва едно младо клисарче, още студент по богословие: „Ти ще гледаш тука само да купуваш, няма да продаваш. Малък си още, учи се!“. Още повече че точно Диню беше намерил на земята в шефската канцелария един лист от писмо, изподраскан и смачкан, до някакъв важен човек на папата, където шефът му се мазнеше и се кълнеше във вярност на патриарси и папи – явно гледаше да се докара пред чужденеца.
А лицемерието беше от нещата, които бай Диню от малък ненавиждаше. Затова, когато шефът тази вечер рано се разбърза да си тръгва и му натърти пак да си отваря очите за страшните антиикуменисти, Диню гласно си каза неговото кротко „Добре!“, но душата му тихо се възмути: „Къв антиикуменизъм, бе?! Кви пет леа?“.
За Диню това не беше проста работа – да се възпротиви, макар и безгласно. Той всичко това го преживяваше и го споделяше с изповедника си. А изповедникът му, престарял дядо поп в една квартална църквица, му беше казал: „Не се измъчвай, чедо! Изкушенията ни дебнат отвсякъде и не можем да се опазим от помисли за делата на другите. Но ти гледай поне да не казваш на хората какво мислиш за техните дела, да не рекат, че ги осъждаш. И от мене да го знаеш: виждането на чуждите грехове не е страшно, страшно е да ги повтаряш ти. Затова се радвай, когато видиш чужд грях и с Божията помощ се опазваш да го повториш и ти. Това е първото стъпало по пътя нагоре. Другите нататък Бог ще ти даде да ги изкачваш едно по едно. Първото обаче е най-важно“.
Диню се усмихваше в себе си, припомняйки си тия думи на благия старец. С някакво сладко усещане за мир в душата тръгна по стъпалата надолу към мазето, където беше килийката му. А там, щом запали лампата, веднага впери поглед в текста, който си беше забол с габърче на стената над тясното си легло: „В храме стояще славы твоея на небеси стояти мним, Богородице!“ (Като стоим в храма на твоята слава, мислим си, че стоим на небето, Богородице!). Усмихна се широко и добродушно, както само той си можеше, и забрави за всичко, което му се беше случило на „горната земя“. Защото небето, в което живееше, имаше това свойство – да му помага да се извисява, дори когато беше тук, „в дън-земя“.
