Публикуваният текст изразява личната позиция на уважавания свещеник о. Стоян Бербатов относно личността и действията на архим. Дионисий
Динамиката на отразяване на църковните събития винаги е имала стихиен характер. Светските медии проявяват интерес до момента на насищане с продаваеми новини, след което обикновено темата се затваря и забравя. Най-вероятно това ще се случи и след завършека на суматохата около поредната порция предизвикателства, сервирана от архим. Дионисий. За голямо съжаление, обаче, и в църковните медии, и в коментарите на църковните хора в публичното пространство трудно може да се намери задълбочен анализ за онова, което е първопричината за даден проблем и скандал. Много рядко, да не кажем никога, се надниква дълбоко зад кулисите на някое събитие и в най-добрия случай медийната ни активност свършва с морално удовлетворение, а в най-лошия - с ужасно разочарование, много рядко - с духовно просветление.
Относно актуалния случай на необичайните прояви на архим. Дионисий в качеството му, от една страна, на председател на Патриаршеската катедрала и от друга – на свещенослужител, чухме и прочетохме множество коментари и анализи. Повечето от тях са правдоподобни и коректно описват случилото се. Някои тълкуват с променлив успех вътрешно-емоционалните и користно-кариеристични подбуди за „шокиращите“ негови действия. Други се отличават с пленителната красотата на своя изказ и дълбочина на психологическо разчленяване. Появи се и хронология на смущаващото му и мрачно присъствие в спокойното благовремие на църковната ни идилия.
Определено Дионисий притежава рядката за свещенослужител дарба с нарцистична артистичност и свръхпровокативни действия да скандализира вярващите, но едва ли някой се заблуждава (може и да има такива), че той върши всичко това сам, без ничия подкрепа и помощ. Тук е мястото да кажем, че през годините архимандритът поведенчески видимо израсна, което се забелязва и в спокойствието, с което действа и при нужда вербално се защитава, но също така и в добре подредения му и аргументиран изказ. Споменавам всичко това, тъй като искам да подчертая дълбоката си убеденост, че Дионисий има около себе си добри съветници, които едва ли биха допуснали в тази сложна за него ситуация да изпадне в състояние на безпомощност и незащитимост. Затова смятам, че предстоящото обсъждане на най-високо ниво на последните му прояви може и да не изпълни нечии очаквания.
Въпросът, обаче, който ме вълнува в този момент, въобще не е съдбата на архим. Дионисий. Много по-важно за мене е да разбера защо осъждането и осмиването на този човек се осъществява паралелно с две неща – първо, с априорното незачитане на неговите аргументи и, второ, със съмнителното „пропускане“ на подсказваните от него проблеми. И, трето, но не по важност: защо казусът Дионисий обедини всички течения в БПЦ – умерени, крайни, твърдолинейни, старокалендарни? Очевидно на тези въпроси времето ще даде отговор, сега нека обсъдим някои от интересните за мене (а за други кощунствени) провокации.
Погребален марш, гвардейци, заря, духов оркестър. За родната действителност – повече от скандал. В други държави имало нещо такова, но не се правело точно така, патриархът се шокирал… Архимандритът даде дори богословско-историческа обосновка. Знам ли, може и да има право, има обаче и контрааргументация. А всъщност Дионисий, може би неосъзнавайки, направи това, което родните владици никога не успяха да осъществят: приобщи, макар и за няколко минути, държавата към радостта на Църквата. Това направи с дипломатичност и евентуално с малко или с повечко пари. Защо архиереите никога не са постигали това? Защото живеят със заблудата, че държавните институции са длъжни да признаят владишката супериорност. Това е факт. Не твърдя, че трябва да се подкупват чиновници. Считам обаче, че този случай е добър повод да ги попитаме защо 27 години не спечелиха доверието на държавата, защо като срещнеш висш държавен чиновник, общувал с архиерей, обикновено не иска да си спомня за тази среща.
Най-често посочваното като неоспоримо кощунство събитие е отслужената в наоса на храма литургия и най-вече причастяването на народа така, както владиката причастява свещениците в олтара. Да, ако някой не знае, когато служи владика, свещениците се причастяват първо с Тялото, после с Кръвта, като те им се подават от епископа. Принципно причастяването поотделно е древна практика, а дали по един или друг типик се служило или не така, съвсем не е важно. Литургията не е статичен сегмент в църковния живот, тя е динамика. Разбира се, резонен е въпросът, дали Дионисий е най-подходящият иноватор, но да не забравяме неговите приятели, които със сигурност знаят колко по-кощунствени (за нечии благочестиви представи) практики има в други братски църкви. За падналите частици от Тялото Дионисий ще си отговаря, едва ли е искал това да става, но в интерес на истината това се случва понякога и на нас, когато слагаме Тялото в Потира и ние след това най-прилежно събираме всичко от пода. А той каза, че дяконът е направил това. Бог гледа, да съди. Обаче покрай коментарите за тази Литургия на няколко пъти се спомена, че тя не била част от българската литургична традиция. Не чух и не прочетох никъде обаче какво е това чудо на чудесата - българска литургична традиция. Дали това е традицията, според която от текста на Литургията народът не разбира почти нищо, ако се служи на български, и съвсем нищо, когато се служи на славянски?
Дали това е традицията, според която има недостойни и достойни да пристъпят за Причастие? Или може би това е традицията, според която на Литургия се ходи гладен, за да вземеш нафора? Всъщност май се сетих – това е традицията, според която, за да се причастиш, трябва задължително да си се изповядал по популярния десетовъпросник за изповед. Дали ще дочакам някой да ми обясни защо Дионисий в този случай, когато причасти много верни, е кощунственик, а стотиците свещенослужители, които постоянно лишават народа от Христос, са нещо като "света вода ненапита"? Нека завършим с култовата защитна пледоария в неделя, петнадесети май. Някои от тезите на архимандрита споменахме. Новото, ако не греша, беше директното обвинение в симония, отправено към митрополит!!! Като го чух, веднага си помислих, че Дионисий е капитулирал и сега си подпечатва присъдата. Но не би, оказа се, че дядо Гавриил не е убеден май, че Дионисий е лъжец. Дори изказва, ако е истина блиц-интервюто в Двери, интересното мнение, че е въпрос на скромно желание да те назначат свещеник в „Св. Александър Невски“. Братя мои, които служите по махали и паланки, тръгвайте към София, но бъдете скромни, подавайте молби за широкия център, там също има храмове. Някой знае ли наистина кой и как назначава свещенослужителите в централните софийски храмове?
Всъщност лично за мене, а сигурно и за много други централно-софийското свещенство е много по-загадъчен и мистичен феномен от всички мистерии на Дионисий. Какви ли тайни ще станат явни, ако навсякъде им сложат по един Дионисий за председател? Погледната в по-общ план кадровата политика, ако може така да се нарече, е не по-малък проблем от другите остри проблеми в Църквата. Не стига, че свещениците сме толкова малко, ами и по-голямата част от способните за мисия, тези, които с живота и словото си истински проповядват, са забутани някъде, принудени да работят нещо друго, за да се прехранват. Но това не дразни изтънчените сетива на вярващата интелигенция. Нито пък се вълнува, когато архиереи, храбри бойци за чисто православие, унижават по най-тоталитарния начин свещениците, принуждавайки ги да подписват нещо, което вероятно не са чели, а още по-малко е вероятно да са разбрали. Какво тук значи някакво си човешко достойнство? Важно е, че ние казахме „не“ на икуменизма. Но пък не разбрахме подписалите предсъборните решения наши представители дали официално си оттеглиха подписите. И друго не схванах: когато „Вяра и общество“ не беше анатемосано предаване (анатема означава временно прекъсване на общение), произведените оттам новини се коментираха постоянно. Сега да не би да е неблагочестиво да им обръщаме внимание или може би постоянно дезинформират? Питам, защото в Асеновград имаше голям проблем и оттам се отправиха обвинения в симония към митрополит.
Какво пък само се оплакват, все владиците им виновни, не може ли нещо по-интересно да измислят - някой орден, интересна масонерия, да е по-вълнуващо?!
